— Позволете ми, лорд Мейфилд, да се изкажа съвсем категорично по този въпрос. Никой не е минал по тази тераса към тревата.
Мистър Карлайл, блед и измъчен, се включи в разговора.
— В случай, че мосю Поаро е прав, подозрението автоматически ще падне върху мен. Ще излезе, че аз съм бил единственият човек, който е имал възможността да извърши кражбата.
— Глупости — скочи лорд Мейфилд. — Каквото и да мисли мосю Поаро, не мога да се съглася с него. Убеден съм във вашата невинност, драги ми Карлайл. Нещо повече, готов съм да гарантирам за нея.
— Но аз не съм казал, че подозирам мистър Карлайл — промърмори тихо Поаро.
— Не сте — отговори Карлайл, — но дадохте съвсем ясно да се разбере, че никой друг, освен мен не е имал възможност да извърши кражбата.
— Du tout! Du tout!
— Но аз вече ви казах, че докато бях в коридора, никой не мина покрай мен към вратата на кабинета.
— Съгласен съм. Обаче някой е могъл да влезе в кабинета през прозореца.
— Но нали вие казахте, че не се е случило така?
— Казах, че никой не би могъл да дойде отвън и да влезе и излезе от дома, без да остави отпечатъци от стъпки върху тревата. Обаче някой, намиращ се в дома, би могъл да го направи. Някой е могъл да излезе от стаята си през един от тези прозорци, да се озове на терасата, да влезе в кабинета през прозореца му и сетне да излезе пак оттам.
— Не е възможно — възрази мистър Карлайл, — тъй като лорд Мейфилд и сър Джордж Карингтън бяха на терасата.
— Да, вярно е, че са били на терасата, но са били en promenade16. Сър Джордж Карингтън може и да притежава чудесно зрение — Поаро леко се поклони, — но няма очи на тила. Прозорецът на кабинета е последният в лявата част на терасата. До него са прозорците на тази стая. Сетне, като се върви надясно по терасата, се минава покрай прозорците на една, две, три, а може би и четири стаи.
— Покрай прозорците на столовата, на стаята за билярд, на стаята за чай и библиотеката — поясни лорд Мейфилд.
— Вие колко пъти се разходихте надлъж по терасата?
— Поне пет или шест пъти.
— Виждате ли, никак не би било трудно. Крадецът е трябвало единствено да издебне подходящия момент.
— Искате да кажете, че докато съм бил в коридора и съм разговарял с французойката, крадецът е чакал в дневната? — попита бавно Карлайл.
— Така предполагам. Разбира се, само предполагам.
— Тази възможност не ми се вижда много правдоподобна — усъмни се лорд Мейфилд. — Прекалено е рисковано.
Командващият авиацията възрази.
— Не мога да се съглася с теб, Чарлз. Напълно е възможно. Чудя се защо самият аз не се сетих за това.
— Вече ви обясних защо мисля, че чертежите са все още в къщата — каза Поаро. — Въпросът е сега как да ги открием.
— Това е съвсем просто — изсумтя сър Джордж. — Като се претърсят всички.
Лорд Мейфилд понечи да изрази несъгласие с предложението, но Поаро го изпревари.
— Не, не. Нещата съвсем не са така прости. Човекът, който е взел тези планове, ще е предвидил тази възможност и ще е взел мерки чертежите да не бъдат открити у него. Те ще бъдат скрити на неутрално място.
— Нима предлагате да си играем на криеница и да обърнем наопаки цялата къща?
Поаро се усмихна.
— Не, съвсем не е необходимо да действаме толкова грубо. По силите ни е да открием скривалището и да установим самоличността на виновника по пътя на анализа. Така ще бъде по-лесно. Бих желал сутринта да поговоря поотделно с всеки един от хората, които се намират в дома. Струва ми се, че би било неразумно да го правя точно сега.
Лорд Мейфилд кимна с разбиране.
— Прав сте — каза той. — Ако измъкнем хората от леглата им в три часа сутринта, би предизвикало много коментари. Във всеки случай, мосю Поаро, ще трябва да се действа крайно внимателно. Случилото се не бива да излиза наяве.
Поаро махна с ръка.
— Оставете това на Еркюл Поаро. Лъжите, които измислям, винаги са елегантни и убедителни. В такъв случай, ще проведа разследването си утре. Тази нощ обаче бих желал да поговоря с вас двама ви. С вас, сър Джордж, и с вас, лорд Мейфилд.
Поклони се на двамата мъже.
— Искате да кажете, поотделно?
— Да, поотделно.
Лорд Мейфилд леко присви вежди, преди да отговори.