— Прав сте, най-добре ще е да си легна. Смятате ли, че има реална възможност да открием чертежите?
Поаро сви рамене.
— Поне смятам да се опитам да ги намеря. Не виждам причини да не успея.
— Е, аз ще си лягам. Лека нощ.
Излезе от стаята.
Поаро остана в креслото си и продължи замислено да гледа тавана. Извади малък бележник, разтвори го и написа следното:
Мисис Вандърлин?
Лейди Джулия Карингтън?
Мисис Маката?
Реджи Карингтън?
Мистър Карлайл?
Сетне добави следното:
Мисис Вандърлин и мистър Реджи Карингтън?
Мисис Вандърлин и лейди Джулия?
Мисис Вандърлин и мистър Карлайл?
Като свърши, поклати глава неудовлетворено и измърмори нещо под носа си.
— C’est plus simple que ca19.
Сетне добави няколко къси изречения.
Лорд Мейфилд видял ли е наистина сянка? Ако не, защо е казал, че е видял? Сър Джордж видял ли е нещо? Категорично заяви, че не е видял нищо, СЛЕД като огледах тревата. Забележка: лорд Мейфилд е късоглед, може да чете без очила, но трябва да използва монокъл, за да вижда какво има в стаята. Сър Джордж е далекоглед. Следователно при положение, че са били на отдалечения край на терасата, на неговото зрение може да се разчита повече, отколкото на зрението на лорд Мейфилд. При все това лорд Мейфилд съвсем определено смята, че е ВИДЯЛ нещо и думите на приятеля му не го карат да се откаже от твърденията си.
Възможно ли е някой да бъде извън всякакво подозрение, като мистър Карлайл например. Лорд Мейфилд прекалено категорично наблегна върху неговата невинност. Прекалено, наистина. Защо. Защото тайно го подозира и се срамува от подозренията си? Или защото подозира друг човек? Човек, който ОПРЕДЕЛЕНО НЕ Е мисис Вандърлин?
Поаро прибра бележника си. Стана и се запъти към кабинета.
Глава пета
Когато Поаро влезе, лорд Мейфилд бе седнал до писалището. Извърна се, остави писалката си и го огледа въпросително.
— Е, мосю Поаро, успяхте ли да поговорите с Карингтън?
Поаро се усмихна и седна.
— Да, лорд Мейфилд. Той ме осветли по нещо, което ме беше озадачило.
— И какво беше то?
— Причината за присъствието на мисис Вандърлин във вашия дом. Знаете ли, бях допуснал, че е възможно…
Мейфилд бързо установи причината за малко пресиленото смущение на Поаро.
— Решил сте, че изпитвам слабост към тази дама? Ни най-малко. Далеч съм от това. Може да ви се стори забавно, но и Карингтън си помисли същото.
— Да, той ми разказа съдържанието на разговора, който сте провели по въпроса.
Лорд Мейфилд изглеждаше доста сконфузен.
— Малкият ми план не успя. Винаги е досадно, когато трябва да приемеш, че една жена те е надхитрила.
— Тя все още не ви е надхитрила, лорд Мейфилд.
— Смятате, че имаме някакви шансове да победим. Е, радвам се да го чуя от вас. Бих искал да се надявам, че ще излезете прав. Чувствам, че се държах като абсолютен глупак — въздъхна той. — Прекалено голямо самодоволство изпитах от плана си да хвана въпросната дама в капан.
Еркюл Поаро запали една от тънките си цигари.
— А какъв бе точно вашият план, лорд Мейфилд?
— Как да ви кажа… — лорд Мейфилд се поколеба. — Още не го бях изработил в подробности.
— Не го ли обсъдихте с никого?
— Не.
— Дори и с Карлайл?
— И с него не го обсъдих.
Поаро се усмихна.
— Значи, предпочитате да действате като единак, така ли е, лорд Мейфилд?
— Досегашният ми опит ми е показвал, че това е най-добрият начин на действие — отвърна мрачно лордът.
— Прав сте. Мъдро. „Не се доверявай никому.“ И все пак, вие сте споделил намеренията си с Джордж Карингтън.
— Просто защото си дадох сметка, че този мой скъп приятел сериозно се бе загрижил за мен — усмихна се при спомена Лорд Мейфилд.
— Отдавна ли сте приятели?
— Да. Познавам го повече от двадесет години.
— А съпругата му?
— И нея познавам добре, разбира се.
— Моля да извините въпроса ми, но еднакво ли сте близък и с нея?
— Не мога да видя каква е връзката между личните ми взаимоотношения с едни или други хора и нашия проблем, мосю Поаро.
— Струва ми се, лорд Мейфилд, че такава връзка е възможно да съществува. Вие нали се съгласихте с теорията ми, че може да е имало някой в кабинета?