— Никой не би могъл да приеме сериозно такова едно твърдение.
— Драги ми лорд Мейфилд, чудесно знаете, че то ще бъде прието сериозно. Та днес е необходимо толкова малко, за да се разруши общественото доверие в един човек!
— Прав сте — съгласи се лорд Мейфилд и изведнъж му пролича, че е много разтревожен. — Боже мой, как се усложни цялата тази работа! Наистина ли смятате, че… Но това е невъзможно! Невъзможно!
— Познавате ли някой, който да ви мрази?
— Това е нелепо!
— Вярвам, че ще се съгласите, че въпросите ми за личните ви отношения с гостите са съществени.
— Добре, може и да сте прав. Зададохте ми въпрос за Джулия Карингтън. Няма какво особено да кажа. Никога не ми е била много симпатична и ми се струва, че и тя ми отвръща със същото. Тя е една от онези вечно суетящи се, нервни, екстравагантни жени, които са се побъркали на тема карти. Освен това предполагам, че е достатъчно старомодна във възгледите си и ме презира като човек, извоювал общественото си положение само със собствени усилия.
— Прочетох написаното за вас в справочника „Кой кой е“ преди да тръгна насам — каза Поаро. — Бил сте ръководител на известна инженерна фирма, а и самият вие сте първокласен инженер.
— Няма нещо от практическата страна на проблемите, което да ми е неизвестно. Проправих си път от низините — тонът на лорд Мейфилд бе доста мрачен.
— Oh la la! — възкликна Поаро. — Какъв глупак съм! Същински глупак, наистина!
— Не ви разбрах, мосю Поаро — погледна го учудено събеседникът му.
— Вече ми се изясни част от загадката. Нещо, което до преди малко не бях прозрял. Да, всичко си идва на мястото. Пасва с удивителна точност.
Лорд Мейфилд го погледна не без удивление.
Поаро обаче с лека усмивка поклати отрицателно глава.
— Не, не, не сега. Трябва да подредя малко по-добре мислите си.
Той стана от креслото си.
— Лека нощ, лорд Мейфилд, струва ми се, че знам къде са тези чертежи.
— Вече знаете? — извика лорд Мейфилд. — Да вървим тогава веднага да ги приберем!
Поаро поклати глава.
— Не, не бива да го правим. Сега припряността би могла да бъде пагубна. Оставете всичко на Еркюл Поаро.
Излезе от стаята, а лорд Мейфилд сърдито сви рамене.
— Този човек се държи като шут — промърмори той под нос. Сетне прибра документите си, загаси лампата и се отправи към стаята си.
Глава шеста
— Щом е имало кражба, защо, по дяволите, старият Мейфилд не е извикал полицията? — попита Реджи Карингтън.
Отблъсна леко стола си от масата, на която току-що бе закусил.
Бе слязъл последен за закуска. Домакинът, мисис Маката и сър Джордж бяха закусили преди това. Майка му и мисис Вандърлин бяха предпочели да закусят в стаите си.
Сър Джордж, след като повтори версията, която бе договорил с лорд Мейфилд и Еркюл Поаро, не се освободи от чувството, че не се е справил добре със задачата си.
— Вижда ми се доста странно да се прибягва до услугите на някакъв непознат чужденец — продължи Реджи. — Какво е откраднато, татко?
— Не знам, момчето ми.
Реджи стана от стола си. Тази сутрин изглеждаше по-нервен и възбуден от обичайното.
— Нещо важно ли е? Документи или нещо от този род?
— Вече ти казах, момчето ми. Нямам представа какво точно липсва.
— Доста потайна история, както виждам.
Реджи се затича нагоре по стълбището, спря се по средата на пътя, намръщи се и после продължи. След малко почука на вратата на стаята на майка си. Чу гласа й и влезе.
Лейди Джулия бе седнала в леглото си и изписваше някакви цифри върху гърба на един плик.
— Добро утро, момчето ми — посрещна го тя. — Нещо не е наред ли? — сепна се тя, след като срещна погледа му.
— Нищо особено не се е случило. Ако се изключи, че май снощи в къщата е имало кражба.
— Кражба ли? Какво е откраднато?
— Нямам представа. Цялата история ми се вижда много потайна. На долния етаж се мотае някакъв частен детектив и разпитва всички поред.