— Точно това.
— Значи, имаме още едно доказателство, че не става дума за самоубийство.
Старши инспекторът отстъпи назад.
— Ще кажа на хората си да се заловят за работа. А сега може би ще е най-добре да слезем и да поговорим с тази мис Плендърлит. Ще дойдете ли, Поаро?
Поаро все, още не откъсваше поглед от бюрото и писалищните принадлежности.
Последва Джап, но на излизане от стаята погледът му се спря още веднъж върху красивото зелено паче перо.
Глава втора
Една врата на тясната площадка на долния етаж водеше към голяма дневна стая, всъщност някогашна конюшня. На стените, шпакловани с гипс, бяха окачени офорти и дърворезби. В стаята имаше две жени.
Едната от тях, седнала на стол до камината и протегнала ръка към огъня, бе мургава млада жена на около двадесет и седем или двадесет и осем години с делови вид. Другата, едра възрастна жена с пазарска чанта, запъхтяно говореше нещо, когато двамата мъже влязоха в стаята.
— … та насмалко щях да припадна, когато научих това, госпожице. И как можа точно тази сутрин…
— Добре, добре, мисис Пиърс — прекъсна я младата жена. — Предполагам, че тези двама господа са от полицията.
— Мис Плендърлит? — попита Джап.
Момичето кимна утвърдително.
— Аз съм. А това е мисис Пиърс, която идва всеки ден да чисти.
Неукротимата мисис Пиърс отново се обади.
— Та тъкмо обяснявах на мис Плендърлит, че точно тази сутрин сестра ми Луиза Мод получи удар и нали ми е рода, а кръвта вода не става, реших, че мисис Алън няма да има нещо против, ако малко…
Джап умело я прекъсна:
— Напълно ви разбирам, мисис Пиърс. А сега, бихте ли имали добрината да отидете с инспектор Джеймсън в кухнята и да дадете показания?
Като се отърва по този начин от красноречивата мисис Пиърс, която се запъти към кухнята в компанията на Джеймсън, без да престава да говори, Джап се обърна към момичето.
— Аз съм старши инспектор Джап. Мис Плендърлит, бих искал да ми кажете всичко, което знаете по въпроса.
— Разбира се. Откъде да започна?
Самообладанието й бе забележително. По нищо не личеше да е шокирана или потънала в скръб, ако се изключеше известна скованост.
— В колко часа пристигнахте тази сутрин?
— Струва ми се, че някъде около десет и половина. Старата лъжкиня мисис Пиърс още не беше дошла…
— Това често ли се случва?
Джейн Плендърлит сви рамене.
— Поне два пъти седмично идва чак в дванадесет или въобще не идва. Уговорено е да идва в девет. Два пъти седмично обаче се оказва, че или „нещо не й е добре“, или някой неин близък роднина е тежко болен. Всички тези приходящи прислужници са еднакви. Тази не е по-лоша от другите.
— Отдавна ли работи мри вас?
— От месец. Предишната крадеше.
— Продължавайте, мис Плендърлит.
— Платих на шофьора на таксито, взех си куфара, поогледах се за мисис Пиърс, не я открих и се качих горе в спалнята си. Поразтребих малко и след това реших да се отбия при Барбара, имам предвид мисис Алън — и видях, че вратата й е заключена. Опитах се няколко пъти да отворя, като натиснах дръжката, след това почуках, но никой не ми отговори. Тогава слязох долу и се обадих по телефона в полицията.
— Pardon! — Поаро вметна чевръсто въпроса си. — Не ви ли дойде първо на ум мисълта да се опитате да разбиете вратата? С помощта на някой от шофьорите от квартала например?
Тя го погледна хладно със сиво-зелените си очи, сякаш го оценяваше.
— Не, не ми дойде на ум такова нещо. Реших, че щом нещо не е наред, трябва да се вика полицията.
— Pardon, mademoiselle, това означава ли, че сте решила, че нещо не е наред?
— Естествено.
— Защо? Защото никой не е отговорил на почукванията ви? Но нима не е било възможно вашата приятелка да е взела някакво лекарство за сън или нещо от този…
— Тя не използваше сънотворни — последва нетърпелив отговор, в който се чувстваше известна острота.
— А не е ли било възможно просто да е била излязла и преди това да е заключила вратата?
— Защо трябва да я заключва? Освен това, в такъв случай щеше да ми остави бележка.
— Тя не е оставила, така ли? Сигурна ли сте?
— Разбира се, че съм сигурна. Щях веднага да я видя.
Остротата в гласа й се бе засилила.