— Мистър Реджи Карингтън?
— Да. С какво мога да ви помогна?
— Какво бихте могли да ми разкажете за изминалата нощ?
— Ами… чакайте да видя. Първо играхме бридж. После си легнах.
— В колко часа?
— Непосредствено преди единадесет. Предполагам, че кражбата е била извършена по-късно.
— Да, по-късно. Вие нищо ли не чухте или видяхте?
Реджи със съжаление поклати глава.
— Боя се, че не. Веднага си легнах, а сънят ми е много дълбок.
— Значи от стаята, където сте играли карти, сте отишъл право в спалнята си и сте стоял там до сутринта?
— Точно така.
— Любопитно.
— Кое му е любопитното? — попита раздразнено Реджи.
— Не чухте ли някакъв писък?
— Не, не чух.
— Наистина много любопитно.
— Вижте какво, не мога да ви разбера.
— Вие да не би лекичко да недочувате?
— Не, разбира се.
Устните на Поаро леко се раздвижиха. Може би повтаряше думата „любопитно“ за трети път. Заговори с нормален глас.
— Е, добре, мистър Карингтън, благодаря ви. Това е всичко.
Реджи стана от стола си. Позата му издаваше нерешителност.
— Знаете ли, след като споменахте някакъв писък, май ми се счу нещо подобно.
— А, значи все пак сте чул нещо?
— Да, но виждате ли, четях книга. Криминален роман, да бъда по-точен. Всъщност, не съм сигурен дали пък не ми се е сторило.
— Това е едно напълно удовлетворително обяснение — каза Поаро.
Лицето му остана съвсем безстрастно.
Реджи, все още колебаещ се, бавно се отправи към вратата. Там се спря и попита:
— И какво е било откраднато?
— Нещо много ценно, мистър Карингтън. Нямам правото да казвам нищо повече.
— Разбирам — отвърна Реджи с равен глас.
Излезе от стаята.
Поаро поклати удовлетворено глава.
— Да… — промърмори под нос. — Всичко се вписва в картината.
Сетне натисна един звънец и любезно попита дали мисис Вандърлин вече е свободна.
Глава седма
Мисис Вандърлин изглеждаше много красива, когато нахлу в стаята. Бе облечена в чудесно скроен спортен костюм с цвят, подчертаващ топлия блясък на косата й. С изящно движение се намести в едно кресло и отправи очарователна усмивка към дребничкия мъж, седнал срещу нея.
За миг през усмивката й проблесна нещо. Може би бе израз на самодоволство, а може би, просто подигравка. Така или иначе, бе проблеснало. Поаро го отбеляза като любопитно.
— Крадци? Тази нощ? Ужас! Не, нищо не съм чула. А полицията? Тя не може ли да направи нещо?
Подигравката отново просветна в погледа й.
„Много добре ми е ясно, че лично ти не се боиш от полицията, уважаема госпожо — помисли си Поаро. — Прекрасно знаеш, че никой няма да я повика.“
И какво следваше от това?
— Вярвам, че ме разбирате, madame — рече Поаро с равен глас. — Цялата тази история изисква от всички ни максимална дискретност.
— Естествено, мосю Поаро. Нали Поаро се казвахте? Никога не бих си помислила да кажа даже и думица, на когото и да е. Прекалено много уважавам скъпия ни лорд Мейфилд, за да му причиня дори и най-малката неприятност.
Постави крак върху крак. Носеше копринени чорапи и изящни пантофи от кафява кожа.
Усмихна му се. Усмивката й издаваше чудесно здраве и дълбоко удовлетворение.
— Бихте ли ми казали дали мога да ви помогна с нещо?
— Благодаря ви за готовността, madame. Доколкото разбрах, снощи сте играли бридж в дневната?
— Така е.
— Ако съм разбрал добре, след това всички дами са се прибрали в стаите си.
— Да, така е.
— Една от тях обаче се е върнала в стаята, за да си прибере някаква забравена книга. Вие ли бяхте, мисис Вандърлин?
— Да, първа се върнах аз.
— Първа? Какво искате да кажете? — попита остро Поаро.
— Аз се върнах веднага — обясни му мисис Вандърлин. — Сетне позвъних на камериерката си. Доста се забави и й позвъних отново. Излязох в коридора. Чух гласа й и я извиках по име. След като ме среса, я освободих. Стори ми се, че е доста нервна и разтревожена, два пъти щеше да ме оскубе. Тъкмо когато я отпратих, видях, че по стълбището се изкачва лейди Джулия. Тя ми каза, че слязла, за да вземе някаква книга. Любопитно, нали?