На лицето на мисис Вандърлин се изписа котешка усмивка. Еркюл Поаро реши, че мисис Вандърлин не обича лейди Джулия Карингтън.
— Да, madame. Кажете ми, чухте ли вашата камериерка да пищи?
— Да, чух някакъв подобен звук.
— Попитахте ли я какво й се е случило?
— Да. Отговори ми, че била видяла някаква фигура в бяло да плава из въздуха. Глупости!
— Как беше облечена снощи лейди Джулия?
— А, вие допускате, че… Да, разбирам ви. Тя наистина бе облечена с бяла вечерна рокля. Да, всъщност, това е обяснението. Нищо чудно в мрака да я е възприела именно така. Тези момичета са толкова суеверни…
— Камериерката ви отдавна ли работи при вас, madame?
— А, не — мисис Вандърлин разтвори очи. — От около пет месеца.
— Бих желал да поговоря с нея. Естествено, ако вие не възразявате, madame.
Мисис Вандърлин присви вежди.
— Защо не, разбира се — отвърна му доста хладно.
— Нали ме разбирате? Бих желал да я разпитам.
— Да, естествено.
Отново се появи забавно пламъче в очите й.
Поаро стана и се поклони.
— Държа да изкажа голямото си възхищение от вас, madame.
— О, мосю Поаро, наистина е много мило от вас! Защо обаче?
— Защото, madame, излъчвате сила. Защото сте напълно уверена в себе си.
Мисис Вандърлин се засмя. Смехът й обаче прозвуча неуверено.
— Чудя се дали трябва да приема думите ви като комплимент? — попита го.
— Може би е по-скоро предупреждение — отвърна Поаро. — Не трябва да се отнасяме арогантно към живота.
Този път смехът на мисис Вандърлин издаде увереност. Стана и подаде ръка на Поаро.
— Пожелавам ви пълен успех, драги ми мосю Поаро. Благодаря за милите ви слова.
Излезе, а Поаро си промърмори под нос:
— Пожелаващ ми пълен успех, така ли? Напълно си уверена обаче, че ще се размина с него. Да, прекалено си уверена и точно това ме дразни.
Натисна звънеца и като вложи известна властност в гласа си поиска mademoiselle Леони да дойде при него.
Огледа я внимателно, когато влезе и застана стеснително до вратата. Момичето бе облечено в скромна черна рокля, косата му бе разделена на две в проста прическа, а погледът му бе свенливо сведен надолу. Поаро кимна одобрително.
— Заповядайте, mademoiselle Леони — покани я той. — Не се бойте.
Девойката се приближи и застана пред него, без да губи стеснителния си вид.
— Знаете ли, че имате много приятна външност — каза Поаро, внезапно сменил тона.
Леони реагира бързо. Стрелна го с края на очите си, преди да отговори.
— Monsieur е много любезен.
— Представете си — продължи Поаро, — попитах мистър Карлайл дали сте хубава, а той ми отговори, че не забелязал.
Леони презрително изпъчи брадичка.
— Той е странен.
— Думите ви го описват много точно.
— Не вярвам въобще да е загледал някое момиче в живота си.
— По всяка вероятност сте права. Жалко за него, защото е изгубил много. В този дом обаче се намират и хора, които умеят да ценят хубостта. Не сте ли съгласна?
— Боя се, че не мога да разбера думите на monsieur.
— Моля ви, mademoiselle Леони, чудесно ме разбирате. Историята ви за призрака наистина е много симпатична. Веднага обаче, след като научих, че сте застанала по средата на стълбището и сте се държала с ръце за главата, ми стана ясно, че не е имало никакъв призрак. Ако едно момиче се уплаши, се хваща за сърцето. Или пък закрива устата си с ръка, за да потисне вика си. Хванало ли се е обаче за главата, нещата са съвсем различни. Това означава, че някой е разрошил косите му и че то бърза да ги оправи. Хайде, mademoiselle, нека чуем истината. Кое ви накара да извикате на стълбището?
— Но, monsieur, та аз вече казах истината. Видях една висока фигура, облечена цялата в бяло…
— Моля ви, mademoiselle, имайте добрината да не обиждате моята интелигентност. Обяснението ви може и да е било приемливо за мистър Карлайл, но то не може в никакъв случай да удовлетвори Еркюл Поаро. А истината е, че тогава някой току-що ви е целунал, нали? Смея да изкажа и предположението, че ви, е целунал именно мистър Реджи Карингтън.
Девойчето никак не се смути.
— Eh bien — отвърна му. — Какво значение може да има една целувка?