Поаро извади писмото от джоба си.
— Прочетете го, mademoiselle.
Тя го прочете внимателно и му го върна.
— Значи, ето причината за вашето идване.
— Писмото подсказва ли ви нещо?
Тя поклати глава.
— Не. По всяка вероятност е съвсем искрено. Всеки можеше да го излъже. Джон казваше, че предишният управител го е крадял както си иска. Виждате ли, старецът беше толкова важен и надут, че смяташе под достойнството си да се занимава с подробностите. Беше жива примамка за всякакви мошеници.
— Образът, който описвате, mademoiselle, се отличава от общоприетия.
— Как да ви кажа, той съумяваше да се прикрива. Ванда, майка ми, му помагаше с всичките си сили. Беше му много приятно да се държи като Господ Бог. Ако щете, в известен смисъл се радвам, че е мъртъв. Това беше най-доброто за него.
— Боя се, че не мога да ви разбера, mademoiselle.
— Вече му се бе насъбрало твърде много — каза тъжно Рут. — Както я караше, щеше да се наложи да бъде затворен под ключ. Хората започнаха да говорят.
— Беше ли ви известно, mademoiselle, че той е смятал да промени завещанието си по такъв начин, че да можете да го наследите единствено при условие, че се омъжите за мистър Трент?
— Та това е нелепо! — извика тя. — Уверена съм, че е могло да се оспори по съдебен път. Как така ще нареждаш на хората за кого да се женят?
— Ако беше подписал новото завещание, mademoiselle, щяхте ли да се подчините на условието му?
Тя го погледна с широко разтворени очи.
— Аз… Аз…
Не довърши мисълта си. Две или три минути огледа нерешително пантофа си. Парченце пръст, залепило се на крайчеца му, падна върху килима.
— Почакайте! — рече внезапно Рут Шевенис-Гор. Стана и с бърза стъпка излезе от стаята. Върна се почти веднага заедно с капитан Лейк.
— Рано или късно ще се разбере — заговори тя задъхано. — Няма защо да не го научите още сега. Преди три седмици сключихме брак с Джон в Лондон.
Глава десета
Капитан Лейк бе по-смутеният от двамата.
— За мен е голяма изненада, мис Шевенис-Гор, извинявам се, мисис Лейк — каза майор Ридъл. — Никой ли не знае за вашия брак?
— Не. Решихме да не му даваме гласност, макар и Джон да беше против да мълчим.
— Знам, че това не би се сторило съвсем редно на някои — започна с леко заекващ глас Лейк. — Щеше да бъде по-правилно първо да отида да поговоря открито със сър Джървейз…
Рут го прекъсна.
— И какво щеше да постигнеш, като му кажеш, че искаш да се ожениш за дъщеря му? Теб щеше да изгони, а мен, да лиши от наследство и отгоре на всичко да подлуди цялата къща. Единствената ни утеха щеше да бъде достойното ни държание. Повярвай ми, стана по-добре, че постъпихме, както аз казах. Пак щеше да има разправии, но в крайна сметка баща ми щеше да се примири с един свършен факт.
Лейк все още продължаваше да гледа тъжно.
— Кога смятахте да известите за брака си сър Джървейз? — попита Поаро.
— Бях започнала да подготвям почвата — отговори Рут. — Той вече имаше някакви подозрения относно мен и Джон, така че си дадох вид, че флиртувам с Годфри. Естествено, от това старецът щеше съвсем да побеснее. Реших, че след като по-късно научи, че съм се омъжила за Джон, ще го приеме почти с облекчение.
— Никой ли не знаеше за брака ви?
— В крайна сметка се реших да го кажа на Ванда. Исках да я привлека на моя страна.
— И успяхте ли?
— Да. Намерението на стареца да ме омъжи за Хюго никак не я бе въодушевило. Навярно защото сме братовчеди. Намираше, че родът и без това е достатъчно откачен, и че от такъв един брак биха се родили вече напълно откачени деца. Може и да изглежда нелепо, защото съм осиновена, макар и да съм чувала, че съм дъщеря на някакъв далечен братовчед на стареца.
— Сигурна ли сте, че сър Джървейз не се е досетил за случилото се?
— Сигурна съм.
— Вярно ли е, капитан Лейк? — попита Поаро. — Сигурен ли сте, че днес следобед в разговора ви със сър Джървейз не е станало дума за това?