Слънцето вече грееше. Въздухът бе влажен, но сутринта обещаваше да бъде приятна. Поаро тръгна по тясната покрита с плочи пътека, опасваща къщата, докато стигна до прозорците на кабинета на сър Джървейз. Тук се спря и се огледа.
Непосредствено до прозорците имаше затревена ивица, разположена успоредно на къщата. До ивицата имаше широка цветна леха. Астрите, засадени в нея, все още не бяха изгубили красотата си. Пред цветята бе плочникът, на който Поаро стъпи. Между затревената ивица и терасата също имаше трева. Поаро я огледа внимателно и поклати глава. Сетне съсредоточи вниманието си върху лехата.
Бавно кимна с глава. От дясната страна на лехата съвсем ясно се виждаха отпечатъците на стъпки.
Докато ги оглеждаше намръщено, Поаро чу някакъв звук и рязко повдигна глава.
Някой над него бе отворил прозорец. Поаро зърна нечия яркочервена коса. Като се вгледа по-внимателно, различи умното лице на Сюзън Кардуъл, обкръжено от златночервен ореол.
— Какво за Бога правите в този ранен час, мосю Поаро? Разузнавате ли?
Поаро се поклони учтиво.
— Добро утро, mademoiselle. Да, познахте. В момента наблюдавате как един детектив — смея да допълня, един голям детектив — си върши работата.
Думите му не бяха лишени от самочувствие. Момичето учудено изви глава.
— Някой ден ще го напиша в мемоарите си — отбеляза то. — Трябва ли ви помощ?
— Много бих се радвал да я получа.
— В началото реших, че е някой крадец. Откъде излязохте?
— През прозореца на гостната.
— Ей сега ще дойда при вас.
Момичето наистина слезе много бързо. Завари Поаро в същата поза, в която го бе видяла.
— Винаги ли се събуждате толкова рано, mademoiselle?
— Дори и не успях да заспя като хората. Вярвам, че и на вас ви е известно как се чувства човек, страдащ от безсъница, в пет часа сутринта.
— Часът не е чак толкова ранен.
— Все едно ми е, щом се чувствам така. Е, драги ми разузнавачо, какво търсим?
— Нима не виждате, mademoiselle? Не забелязахте ли тези стъпки?
— Виждам ги.
— Общо са четири — продължи Поаро. — Две от тях водят към прозореца, другите две са в обратна посока.
— И чии са? На градинаря ли?
— Mademoiselle, mademoiselle! Нима не забелязвате, че това са следите от малки дамски обувки с остри токове? Ето, убедете се сама. Ако обичате, стъпете тук, на пръстта. Да, точно до тях.
Сюзън се поколеба за миг, но после стъпи с единия крак на мястото, посочено й от Поаро. Тя носеше малки обувки от тъмнокафява кожа с остри токове.
— Ето, виждате ли, размерът е приблизително като вашия. Приблизително, но не съвсем. Тези стъпки са на човек с по-голям крак. Може би като на мис Шевенис-Гор. Или като на мис Лингърд. Или дори като на лейди Шевенис-Гор.
— Не е възможно да са на лейди Шевенис-Гор. Тя има малки ходила. В нейно време жените са имали малки стъпала. Няма как да са и на мис Лингърд. Тя носи някакви странни четвъртити обувки без ток.
— В такъв случай следите от тези стъпки принадлежат на мис Шевенис-Гор. Всъщност, да, тя самата спомена, че вчера вечерта се е разхождала из градината.
Поведе момичето по обратния път.
— Все още ли разузнаваме? — попита Сюзън.
— Естествено. Сега ще отидем в кабинета на сър Джървейз.
Тръгна напред, а Сюзън го последва.
Разбитата врата навяваше тъга. Стаята бе такава, каквато я бяха оставили предната вечер. Поаро дръпна завесата и в помещението нахлу дневна светлина.
Огледа цветната леха минута или две, преди да проговори.
— Предполагам, mademoiselle, че не познавате крадци, нали? Така ли е?
— Боя се, че сте прав, мосю Поаро.
— Не вярвам и началникът на полицията да се е радвал на привилегията да дружи с тях. Убеден съм, че връзките му с представителите на престъпните съсловия винаги са били от официално естество. При мен нещата стоят иначе. Веднъж проведох много приятен разговор с крадец, специализирал се в обири на домове. Разказа ми нещо много интересно за френските прозорци. Описа ми в частност един трик, който може да се приложи, когато резето им е разхлабено.
Докато говореше, завъртя дръжката на левия прозорец и жилото на резето се измъкна от отвора на пода. Така Поаро отвори и двете крила на прозореца. След като бяха разтворени докрай ги затвори отново, без обаче да завърта дръжката, за да не попадне жилото в отвора. Изчака миг, и след това нанесе рязък удар по рамката някъде по средата на дължината й. От удара жилото се намести в отвора на пода, а дръжката се завъртя сама.