— Обърнахте ли внимание на това, mademoiselle?
— Да.
Сюзън бе побледняла.
— Прозорецът сега е затворен. Няма как да влезеш в една стая, когато прозорецът е затворен. Напълно възможно е обаче да излезеш от нея, да придърпаш крилата на прозореца към себе си, застанал отвън, да удариш рамката така, както я ударих аз, след което жилото се намества в отвора на пода, а дръжката се завърта сама. При това положение прозорецът се затваря плътно и всеки, който го погледне, ще бъде убеден, че е бил затворен отвътре.
— Нима именно така се е случило вчера? — попита Сюзън с леко треперещ глас.
— Струва ми се, че да, mademoiselle.
— Въобще не ви вярвам — каза сепнато Сюзън.
Поаро не й отговори. Отиде до камината и рязко се извърна към момичето.
— Mademoiselle, нужна сте ми като свидетел. Вече разполагам с един свидетел, мистър Трент. Той снощи видя как аз открих това мъничко парче стъкло, докато разговаряхме. Оставих го на мястото му, за да може да го види и полицията. Дори предупредих полицейския началник, че счупеното огледало е важно веществено доказателство. За съжаление, той не се вслуша в думите ми. А сега, mademoiselle, вие сте свидетел как слагам това мъничко парче стъкло, към което вече веднъж се опитах да привлека вниманието на мистър Трент, в един малък плик. Ето. А сега го надписвам и го запечатвам. Вие ще го потвърдите, нали, mademoiselle?
— Да, но… Не мога въобще да разбера смисъла на всичко това.
Поаро отиде до другия край на стаята. Застана пред писалището и се взря в разбитото огледало на стената.
— Ще ви обясня смисъла му, mademoiselle. Ако снощи се бяхте намирали в тази стая и бяхте погледнали в огледалото, щяхте да видите едно убийство…
Глава дванадесета
За първи път в живота си Рут Шевенис-Гор — всъщност вече Рут Лейк — слезе за закуска, без да бърза. Еркюл Поаро я пресрещна във вестибюла и я дръпна встрани още преди да влезе в столовата.
— Имам един въпрос към вас, madame.
— Кажете.
— Снощи сте се разходили из градината. Случайно да сте стъпвали в цветната леха пред кабинета на сър Джървейз?
— Да, два пъти.
— Как така два пъти?
— Първият път бях излязла да набера астри. Някъде към седем часа.
— Не е ли малко необичаен час за брането на цветя?
— Необичаен е. Бях набрала цветя и ги бях подредила във вазите още вчера сутринта, но Ванда реши, че цветята на масата за вечеря вече са повехнали. На мен ми се сториха свежи и затова не ги бях подменила.
— Майка ви, обаче, ви е помолила да ги подмените. Така ли?
— Да. Затова и излязох малко преди седем. Откъснах цветята от онази леха, защото там не ходи практически никой, та да му направи впечатление, че лехата не е изрядна.
— Добре. Какво сте правили там втория път? Нали казахте, че сте били там и втори път?
— Отидох непосредствено преди вечеря. Бях си накапала роклята с брилянтин точно на рамото. Не ми се щеше да губя време за преобличане, а пък нито едно от изкуствените ми цветя не отиваше на тази рокля. Сетих се, че когато берях астрите, видях някъде там една късна роза. Изтичах бързо пак до лехата, откъснах розата и си я закичих на роклята.
Поаро бавно поклати глава.
— Да, спомням си, че снощи бяхте закичена с роза. Кога точно я откъснахте, madame?
— Не мога да си спомня.
— Моля ви да се опитате да си спомните, madame. Наистина е много важно.
Рут се намръщи. Първо погледна Поаро, а сетне отмести поглед от него.
— Не мога да ви кажа съвсем точно — рече най-сетне. — Трябва да е било… Да, разбира се. Трябва да е било някъде към осем и пет. Тъкмо се прибирах в къщата, когато чух първо гонга, а после този странен звук.
Бързах, защото мислех, че е вторият гонг, а не първият.
— Значи така сте си помислили? Не се ли опитахте да отворите прозореца на кабинета, докато бяхте стъпили в лехата?
— Щом искате да знаете, опитах се. Допуснах, че е възможно да е отворен, и се опитах да вляза оттам. Беше обаче залостен отвътре.
— С други думи, всичко намери своето обяснение. Поздравявам ви, madame.