— Джървейз Шевенис-Гор бе негодяй, сноб и празнодумец! — рече внезапно с ожесточение мис Лингърд. — В никакъв случай нямаше да му позволя да разруши щастието на Рут!
— Рут ваша дъщеря ли е? — попита тихо Поаро.
— Да. Тя е моя дъщеря. Никога не съм преставала да мисля за нея. Когато научих, че сър Джървейз Шевенис-Гор търсил някой да му помага да пише историята на рода, направо подскочих от радост. Изгарях от желание да видя момиченцето си. Бях уверена, че лейди Шевенис-Гор няма да ме познае. Бяхме се срещали преди много години, когато бях млада и хубава, а и освен това си бях сменила името. Пък и лейди Шевенис-Гор е твърде разсеяна, за да може да бъде уверена, в каквото и да е с положителност. Самата тя ми бе симпатична, но рода й не можех да понасям. Семейство Шевенис-Гор се бе отнесло към мен като към някакво нищожество. А сега Джървейз бе решил да съсипе живота на Рут заради своята горделивост и снобизъм. Аз пък реших, че тя на всяка цена ще бъде щастлива. И тя наистина ще бъде щастлива. При условие, че никога не научи за мен.
Последните думи бяха молба, не констатация.
Поаро направи лек поклон.
— Никой никога няма да го научи от мен.
— Благодаря ви — отвърна тихо мис Лингърд.
По-късно, след като полицията вече си беше отишла, Поаро срещна Рут Лейк и съпруга й в градината.
— Наистина ли си помислихте, че аз съм извършителката, мосю Поаро? — попита го младата жена предизвикателно.
— Много добре ми бе известно, madame, че нямаше как да сте вие. Разбрах го от астрите.
— От астрите ли? Не ви разбирам.
— Madame, обърнете внимание на факта, че върху лехата имаше всичко на всичко четири следи от стъпки. При положение, че сте брала там цветя, стъпките следваше да бъдат много повече. Това можеше да означава единствено, че между вашето първо и вашето второ посещение някой е заличил стъпките. Могло да бъде дело само на един виновен човек. Фактът, че вашите стъпки не бяха заличени, говореше, че няма как вие да сте този човек. Този факт ме убеди автоматично, че вие сте невинна.
Лицето на Рут засия.
— Сега ви разбирам. Знаете ли, може би ще ви се стори ужасно онова, което ще чуете, но ми е жал за тази клета жена. В края на краищата, тя предпочете да направи самопризнание, само и само за да не бъда арестувана. Или поне така си е мислила. Постъпката й бе благородна, ако щете. Отвращава ме мисълта, че сега ще я съдят за убийство.
— Не се безпокойте — каза тихо Поаро. — До съд няма да се стигне. Докторът ми каза, че тя страда от тежко сърдечно заболяване. Не й остават много седмици живот.
— Радвам се да го чуя — Рут отскубна един есенен минзухар и разсеяно го опря до бузата си.
— Клетата жена. Защо ли все пак го направи?
Триъгълникът в Родос
Глава първа
Еркюл Поаро бе седнал на белия пясък и се взираше в искрящата синя вода. Бе облечен грижливо и малко контешки в бял спортен костюм, а на главата си носеше сламена шапка. Принадлежеше към старото поколение, убедено в необходимостта да се пази от слънцето. Мис Памела Лайъл, която бе седнала до него и говореше безспирно, бе представител на съвременните схващания и потъмнялото й от слънцето тяло бе покрито с минимално възможното количество дрехи.
От време на време тя прекъсваше своите словоизлияния, за да разтрие за сетен път тялото си с една мазна на вид течност от някакъв флакон.
От другата й страна, излегнала се удобно върху хавлиена кърпа с ярки цветове, си почиваше най-добрата й приятелка, мис Сара Блейк. Тенът на мис Блейк бе безупречен и това бе причина мис Памела от време на време да отправя завистливи погледи към нея.
— Още не съм почерняла — констатира тя със съжаление. — Мистър Поаро, бихте ли имали добрината да ми помогнете? Да, точно там, под дясната плешка. Че не мога да я достигна сама.
Поаро се отзова на молбата й, а после внимателно изтри омазнената си ръка с носна кърпа. Мис Лайъл, чиито основни занимания бяха да наблюдава хората около нея и да се опива от звука на собствения си глас, продължи да говори.