— Оказах се напълно права за тази жена — за онази с роклята от Шанел ми е думата. За Валънтайн Дейкър-Чантри. Веднага я познах. Нали е чудесна? Веднага разбрах как успява да подлудява хората. Тя просто намира, че й се полага и така битката вече е наполовина спечелена. А двойката, която пристигна снощи, се казва Голд. Мъжът е много привлекателен.
— Младоженци ли са? — попита Сара приглушено.
Мис Лайъл поклати глава отрицателно с жеста на човек с богат житейски опит.
— О, не! Дрехите й не са дотам нови. Няма как да не разпозная една младоженка. Мосю Поаро, не намирате ли, че най-интересното нещо на света е да наблюдаваш хората? Да научаваш много неща за тях просто, като ги наблюдаваш?
— Ти не само ги наблюдаваш, мила — рече любезно Сара. — Ти им задаваш и безброй въпроси.
— Със семейство Голд още не съм разговаряла — отвърна достойно мис Лайъл. — А и не виждам защо човек да не проявява интерес към ближните си. Човешката природа е нещо изключително интересно. Нали така, мистър Поаро?
Този път бе достатъчно добра, за да даде на съседа си възможност да й отговори.
— Ca depend27 — отвърна Поаро, без да отмества поглед от морската синева.
Памела бе изненадана от отговора му.
— Моля ви, мистър Поаро! Та нима съществува нещо така интересно, ако щете така непредвидимо, като човешкото същество?
— Непредвидимо ли? С това не съм съгласен.
— Но хората са наистина непредсказуеми! Тъкмо, когато сметнете, че сте ги разбрал, и те извършват нещо съвсем неочаквано.
Еркюл Поаро поклати глава.
— Не, не е вярно. Много рядко се случва някой да стори нещо, което да не е dans son caractere28. Хората са по-скоро монотонни.
— Въобще не мога да се съглася с вас! — каза мис Памела Лайъл. Замълча цяла минута и половина, преди да възобнови атаката си. — Веднага щом се запозная с хора, започвам да правя догадки за тях. Да се опитам да разбера какви са отношенията помежду им. Да си изясня какво мислят и чувстват. Това е толкова вълнуващо!
— Едва ли е точно така — отвърна Поаро. — Природата се повтаря в това отношение много по-често, отколкото сме склонни да предполагаме. Морето е безкрайно по-разнообразно — добави замислено той.
— С други думи, смятате, че човешките същества възпроизвеждат някакви схеми. Някакви стереотипи. Това ли искахте да кажете? — попита Сара.
— Precisement29 — отвърна Поаро и начерта нещо в пясъка с пръст.
— Какво чертаете? — попита с любопитство Памела.
— Триъгълник — отвърна Поаро.
Вниманието на Памела обаче вече се бе отклонило в друга посока.
— Ето го семейство Чантри — каза.
По плажната ивица към тях се доближаваше жена. Висока, с вид и осанка, които издаваха, че цени себе си и тялото си. Кимна им едва-едва с лека усмивка и се устрои недалеч от тях. После смъкна златисто лилаво наметало от плещите си. Бе облечена в бял бански костюм.
— Има прекрасна фигура, нали? — въздъхна Памела.
Поаро обаче наблюдаваше не фигурата, а лицето.
Лицето на една тридесет и девет годишна жена, която се бе прочула с красотата си още на шестнадесетгодишна възраст.
Както и всички останали, и той знаеше много неща за Валънтайн Чантри. Бе се прославила с какво ли не — с капризи, с богатство, с огромните си сапфиреносини очи, със своите сватби и приключения. Бе имала пет съпрузи и безброй любовници. Бе се омъжвала последователно за италиански граф, за американски магнат от стоманолеярната промишленост, за професионален играч на тенис и за автомобилен състезател. От тази четворка единствено американецът бе умрял, а останалите трима небрежно бяха подхвърлени на бракоразводните съдилища. Преди шест месеца се бе омъжила още веднъж, този път за контраадмирал.
Именно той се появи след малко на плажа. Бе мълчалив мургав мъж с войнствена челюст и мрачен вид. Излъчваше нещичко от първичността на маймуноподобните прадеди на човешкия род.
— Тони, мили… Подай ми табакерата, ако обичаш…
Той вече я бе извадил, подаде я и й поднесе огън.
Помогна й да смъкне презрамките на белия бански костюм от раменете си. Тя се изтегна удобно под слънчевите лъчи. Той застана до нея със стойката на див звяр, пазещ плячката си.