— Да знаете, че са ми страшно интересни — продължи Памела с вече по-приглушен глас. — Вижте го колко е първичен! Мълчи и сякаш само дебне нещо. Предполагам, че на една жена като нея това й е по сърце. Все едно, че държи озаптен тигър. Чудя се колко ли ще продължи бракът им. На нея взеха твърде често да й омръзват съпрузите, особено напоследък. И все пак ми се струва, че той би могъл да бъде опасен, ако се опита да се отърве от него.
След малко се зададе още една двойка, която изглеждаше доста свита. Бяха новодошлите от предната вечер. Мистър и мисис Дъглас Голд, което мис Лайъл лично бе установила от прегледа на книгата за гостите. Известни й бяха и собствените им имена и възрастта им, тъй като италианските наредби предполагаха тези данни да се записват в книгата.
Мистър Дъглас Камерън Голд бе на тридесет и една години. Мисис Марджъри Ема Голд бе на тридесет и пет.
Както вече споменахме, любимото хоби на мис Лайъл бе да изучава човешките същества. За разлика от повечето англичани, тя бе способна да заговори непознати хора внезапно. Не изчакваше да минат от четири дни до седмица преди да направи първите плахи опити за контакти, както е прието по британските нрави. Веднага усети колебливостта и леката скованост в походката на мисис Голд и не закъсня да й се обади.
— Здравейте! Нали денят е прекрасен?
Мисис Голд бе дребна жена и малко приличаше на мишка. Не бе грозна, всъщност имаше правилни черти и нелошо телосложение, но при нейната свитост и видимо отсъствие на самоувереност лесно можеше да остане незабелязана. За сметка на това пък съпругът й бе изключително привлекателен, с онази привлекателност, присъща на актьорите. Имаше светла и леко вълниста коса, сини очи, широки плещи и тесни бедра. На пръв поглед приличаше повече на театрален герой, отколкото на човек от действителния живот. Щом обаче си отвореше устата, заличаваше хубавото впечатление. Тогава се виждаше, че е естествен, непринуден и дори малко глуповат.
Мисис Голд отправи към Памела поглед, изпълнен с благодарност, и седна до нея.
— Как сте успели вече да придобиете тен! Аз все още съм съвсем бяла.
— Необходими са доста усилия, за да хванеш равномерен тен — въздъхна мис Лайъл. Спря за миг и продължи: — Вие току-що сте пристигнали, нали?
— Да. Дойдохме снощи. С кораба на Вапо ди Италия.
— Идвали ли сте преди на Родос?
— Не. Но е прекрасно място, нали?
— Само дето трябва да се бие толкова път — добави съпругът й.
— Да, да. Ако беше по-близо до Англия…
— В такъв случай щеше да е ужасно място — каза сънливо Сара. — Можете ли да си представите плаж, пълен с хора, подредени като риби на сергия? Ужас!
— И това е вярно — съгласи се Дъглас Голд. — Жалко само дето курсът на италианската лира е толкова убийствен.
— А, и вие сте усетил промяната му, както виждам.
Разговорът продължи да се развива в руслото на обичайните клишета. Едва ли можеше да се окачестви като блестящ.
Разположилата се недалеч Валънтайн Чантри се протегна и приседна. Постави ръка на гърдите си, за да задържи банския си костюм.
Прозина се. Прозявката й бе продължителна и в същото време изящна, като на котка. Хвърли небрежен поглед наоколо. Очите й подминаха Марджъри Голд и се задържаха върху златистата вълниста коса на Дъглас Голд.
Кокетно сви рамене. Заговори съпруга си с глас, малко по-силен от обичайното.
— Тони, мили, това слънце не е ли божествено? Сигурна съм, че в предишния си живот съм била поклонница на слънцето. Не си ли съгласен?
Мъжът й в отговор изръмжа нещо, което околните не можаха да разберат. Затова пък чуха отново напевния глас на Валънтайн Чантри.
— Мили, ще имаш ли добрината да разстелеш тази хавлия?
Положи неимоверни усилия да намести по най-добрия възможен начин красивото си тяло. Дъглас Голд вече се бе загледал в нея и очите му издаваха искрения му интерес.
— Колко е красива тази жена! — изчурулика щастливо мисис Голд.
— Това е Валънтайн Чантри — отвърна тихичко Памела, която обичаше не само да получава, но и да предава информация. — Нали знаете, същата, дето беше известна под името Валънтайн Дейкър. Красива е, нали? Мъжът й пък направо се е побъркал от любов. Никога не я оставя сама.
Мисис Голд плъзна още веднъж поглед по плажната ивица.
— Морето е наистина прекрасно, Дъглас. Дали не е време да влезем?