Дъглас, който все още продължаваше да наблюдава Валънтайн Чантри, се бе разсеял и не отговори веднага.
— Да влизаме във водата ли казваш? Ами да, след малко.
Марджъри Голд стана и тръгна към брега.
Валънтайн Чантри се обърна леко на една страна. Погледът й се втренчи в Дъглас Голд. Алените й устни се извиха в лека усмивка.
Вратът на мистър Дъглас Голд леко почервеня.
— Тони, мили, би ли ми направил една услуга? — попита Валънтайн Чантри. — Ще ми донесеш ли бурканчето с крем за лице? Върху тоалетката е. Тази сутрин забравих да го взема. Хайде, бъди добър!
Контраадмиралът послушно се затътри към хотела.
Марджъри Голд вече бе влязла в морето.
— Хайде, Дъглас! Водата е чудесна, съвсем топла. Хайде, идвай!
— Няма ли да влезете? — попита го Памела Лайъл.
— Иска ми се е първо да се попека малко — отвърна й той неопределено.
Валънтайн Чантри направи леко движение. Надигна глава и отправи поглед към мъжа си, сякаш се канеше да го извика. Той обаче точно в този миг прекоси портата на градината на хотела.
— Свикнал съм да се къпя в морето непосредствено преди да се прибера — поясни мистър Голд.
Мисис Чантри отново приседна. Взе бурканче с плажен крем и се опита да го отвори. Отстрани се създаде впечатление, че й бе трудно да го стори. Капачката не поддаваше.
— Ох, Боже мой! Не мога да се справя! — произнесе на висок глас мисис Чантри. Погледна към групата. — Извинете, дали някой от вас…
Винаги галантен, Поаро се изправи. Дъглас Голд обаче се възползва от предимствата на своята младост и пъргавина. Само за миг се озова до мисис Чантри.
— Мога ли да ви помогна?
— О, благодаря ви… — гласът й повторно бе възвърнал своята гальовна напевност.
— Колко сте мил… Аз пък съм толкова несръчна, все обърквам нещо. Вече го отворихте! Ах, колко съм ви благодарна…
Еркюл Поаро се усмихна.
Стана и реши да се поразходи по брега. Не изглеждаше да бърза и не отиде много далеч. Когато пое обратния път, от морето излезе мисис Голд и се присъедини към него. Дотогава бе плувала. Лицето й, почти скрито под шапка за плуване, която никак не й отиваше, сияеше от щастие.
— Да знаете само колко обичам морето! — каза тя задъхано. — А тук водата е толкова топла и приятна!
Поаро реши, че тя наистина много обича плуването.
После премести поглед от нея и надникна през рамото й. Към мястото, където друг един запален плувец, мистър Дъглас Голд, разговаряше с Валънтайн Чантри.
— Той пък защо не дойде да поплуваме заедно… — започна мисис Голд. Гласът й издаваше някакво детинско учудване.
Очите на Поаро оглеждаха замислено Валънтайн Чантри. Помисли си, че и други жени преди време си бяха задавали същия въпрос.
Усети как вървящата до него мисис Голд се задъха. Тя заговори. Гласът й бе хладен.
— Всички знаем, че е красавица. Дъглас обаче не харесва такъв тип жени.
Еркюл Поаро не отговори.
Мисис Голд влезе отново във водата.
Отдалечи се от брега с бавни и уверени движения. Личеше й, че наистина обича да плува.
Поаро се отправи към компанията си.
Съставът й се бе увеличил със стария генерал Барнс, ветеран, който обичаше общуването с млади хора. Сега се бе устроил между Памела и Сара и заедно с Памела разискваха и разкрасяваха разни клюки.
Контраадмирал Чантри се бе завърнал. Заедно с Дъглас Голд бяха седнали от двете страни на Валънтайн.
Наместила се удобно между двамата мъже, тя им говореше нещо с напевния си приятен глас, като обръщаше глава ту към единия, ту към другия.
Всъщност привършваше някаква забавна история.
— … и какво мислите каза глупакът? „Щях да ви запомня навсякъде, госпожа.“ Нали така беше, Тони? И знаеш ли, наистина бе много мило от негова страна. Просто хората са много мили, всички са толкова мили с мен! Не знам защо, но винаги се получава така. Нали си спомняш, Тони, какво ти казах тогава? Казах ти: „Тони, мили, ако си решил да ме ревнуваш, можеш да ме ревнуваш от този портиер“. Защото наистина бе толкова мил…
— Някои от тези портиери си ги бива — каза след малко Дъглас Голд.
— О, да. Човекът обаче наистина си даде много труд, само и само за да ми достави удоволствие.
— Нищо чудно. Вярвам, че всеки би го направил за вас — рече Дъглас Голд.