Контраадмирал Чантри наистина гледаше свирепо в посока към отдалечаващата се семейна двойка.
Сара погледна Поаро.
— Е? Какво ще кажете?
Еркюл Поаро не отговори с думи, а още веднъж начерта нещо с пръст върху пясъка. Същото, което бе начертал преди малко — триъгълник.
— Вечният триъгълник — каза замислено Сара. — Нищо чудно да се окажете прав. Ако е така, следващите няколко седмици ще бъдат доста интересни.
Глава втора
Мистър Еркюл Поаро бе разочарован от Родос. Бе отишъл там, за да си почине. За да си отдъхне, в частност, от престъпленията. Бяха му казали, че в края на октомври в Родос почти нямало хора и бил много тихо и спокойно място.
А и всъщност не беше лъжа. Единствените гости на хотела бяха семейство Чантри, семейство Голд, Памела и Сара, генералът и две италиански двойки. Чувствителният ум на мосю Поаро обаче усети, че и в този тесен кръг вече назряваше нещо.
— А дали пък не страдам от професионална деформация? — зададе си укорително въпрос той. — Дали пък все не ми се привиждат престъпления и всъщност само си въобразявам разни работи, вследствие на лошото храносмилане?
Тревогата му обаче не секна.
Една сутрин слезе на терасата и завари мисис Голд да бродира. Тя бързо скри от погледа му една батистена кърпичка.
Очите на мисис Голд бяха сухи, но блестяха подозрително силно. Стори му се прекалено весела. Доброто й настроение сякаш бе неестествено пресилено.
— Добро утро, мосю Поаро — приветства го тя с подчертано щастлив глас, сякаш за да разсее подозренията му.
Поаро реши, че тя в никакъв случай не би могла да изпита чак толкова голямо удоволствие от неговото появяване. В края на краищата, познаваше го съвсем слабо. Еркюл Поаро, макар и да имаше високо професионално самочувствие, оценяваше личната си привлекателност съвсем скромно.
— Добро утро, madame — отговори той на поздрава. — Денят е прекрасен, нали?
— Да, нали извадихме голям късмет с времето? Впрочем двамата с Дъглас винаги сме се радвали на хубаво време.
— Нима?
— Да. Ние по начало извадихме късмет един с друг. Знаете ли, мосю Поаро, когато човек вижда наоколо си толкова мъки и нещастия, толкова семейства, които се развеждат, и какво ли не още, не може да не бъде благодарен на съдбата за собственото си щастие.
— Приятно е да ви слуша човек, madame.
— Така е, с Дъглас сме много щастливи от съвместния си живот. Вече има пет години, откакто сме женени, а днес пет години никак не са малко време…
— За някои хора то е равнозначно на вечност, madame — отвърна сухо Поаро.
— Ако ме питате, сега сме още по-щастливи от деня, в който се оженихме. Разбрахме, че сме създадени един за друг.
— Това е най-важното в живота, разбира се.
— Затова именно съчувствам на хората, които не са щастливи.
— Имате предвид…
— А, не. Просто говоря по принцип, мосю Поаро.
— Да, да, разбирам.
Мисис Голд взе копринен конец, обърна го към слънцето, одобри го и продължи.
— Тази мисис Чантри например…
— Да?
— Според мен тя съвсем не е свястна жена.
— Възможно е да сте права.
— Дори напълно съм убедена, че не е свястна жена. Не мога обаче да не изпитам съжаление към нея. — Пръстите на мисис Голд трепереха и тя не успяваше да вдене иглата. — При всичките й пари и хубост и така нататък, не е от жените, които могат да задържат един мъж. Според мен е от онези, които бързо омръзват на мъжете. Не сте ли съгласен?
— Самият аз навярно не след дълго бих се уморил от разговор с нея — каза предпазливо Поаро.
— Да, да, точно това имах предвид. Тя, разбира се, притежава един своеобразен чар… — мисис Голд се поколеба, устните й се разтрепериха. Дори и човек, по-малко наблюдателен от Еркюл Поаро, нямаше да пропусне да забележи мъката й. — Мъжете са като деца! — продължи тя. — Всеки може да ги излъже…
Надвеси се над ръкоделието си. Носната кърпичка отново се мерна.
Еркюл Поаро реши, че може би няма да е зле да смени темата.
— Няма ли да се изкъпете в морето тази сутрин? Съпругът ви на плажа ли е?
Мисис Голд го погледна, примигна и едва ли не предизвикателно се опита да си даде вид, че е щастлива.