— Приятно ли прекарахте сутринта?
— Направо чудесно — започна Валънтайн. Поаро не дочака продължението и спокойно се запъти към бара. Там забеляза, че лицето на младия Голд, който продължаваше да чака да приготвят розовия джин, бе поруменяло. Изглеждаше смутен и ядосан.
— Този човек е същински грубиян! — възкликна той към Поаро и кимна в посока на отдалечаващия се контраадмирал Чантри.
— Възможно е — отвърна Поаро. — Да, напълно е възможно. Les femmes обаче обичат грубияните. Не го забравяйте.
— Не бих се изненадал, ако я малтретира — промърмори Дъглас.
— По всяка вероятност и това й е приятно.
Дъглас Голд го погледна озадачено, след което взе розовия джин и се отдалечи.
Еркюл Поаро се устрои на един стол и си поръча sirop de cassis. Докато отпиваше бавно от него, без да крие удоволствието си, в бара нахълта Чантри и изпи последователно няколко розови джина с голяма скорост.
— Ако Валънтайн е решила, че може да ме разкара, както е разкарала предишните глупаци, много греши — каза внезапно, обръщайки се по-скоро към света, отколкото към Поаро. — Притежавам я и ще я притежавам докрай! Никой няма да ми я отнеме, освен ако не мине през трупа ми!
Хвърли някакви пари на тезгяха, обърна се и излезе.
Глава трета
Три дни по-късно Еркюл Поаро реши да се разходи до хълма на пророка. Бе много приятно да тръгнеш по пътя, виещ се все по-високо и по-високо сред златисто зелените ели, да усещаш как човешките същества с всичките им дребнави страсти остават нейде в низината. Колата спря пред ресторанта. Поаро излезе и тръгна на разходка из гората. Най-сетне достигна място, което действително му се стори връх на света. Нейде далеч долу, изпълненото с тъмна синева море се разстилаше под краката му.
Извисил се високо над света и далеч от всякакви грижи той най-сетне се почувства спокоен. Внимателно застла с палтото си дънера на едно дърво и седна върху него.
„Не ще и дума, че le bon Dieu32 си знае работата. Странно е обаче, че си е позволил да сътвори някои конкретни човешки същества — рече си на ум. — Eh bien, поне за малко ще се откъсна от всичките им проблеми.“
Внезапно усети нечие присъствие. Към него се бе затичала дребна жена с кафяво палто и кафява пола. Бе Марджъри Голд и този път не се преструваше. Лицето й бе мокро от сълзи.
Поаро нямаше как да се измъкне. Тя вече бе при него.
— Мистър Поаро, трябва да ми помогнете! Толкова съм нещастна, че просто не зная какво да правя! О, Боже, какво да правя? Какво да правя?
Погледна го с измъчено лице и го улови за ревера. Сетне, сякаш забеляза в изражението му нещо, което я разтревожи и леко отстъпи назад.
— Какво… какво има? — попита тя, заеквайки.
— Помолихте ме за съвет, madame? Добре ли ви разбрах?
— Да… да… — отвърна нерешително тя.
— Eh bien, ще ви го дам — гласът му бе неучтив, направо груб. — Напуснете това място веднага, преди да е станало късно.
— Какво? — погледна го учудено тя.
— Нали ме чухте? Напуснете острова.
— Да напусна острова ли?
Очите й бяха изпълнени с недоумение.
— Точно това ви казвам.
— Но, защо? Защо?
— Такъв е моят съвет. Ако цените живота си.
— Какво искате да кажете? — възкликна тя. — Та вие ме плашите. Настина ме плашите!
— Намерението ми бе точно такова — отвърна сериозно Поаро.
Тя се отпусна и прикри лицето си с ръце.
— Не мога! Той не иска да дойде! Имам предвид Дъглас. Тя не го пуска. Вече го е подчинила духом и тялом! Той не иска да чуе нищо против нея. Побъркал се е. Вярва на всичко, което му казва! Че съпругът й я биел… че била невинна жертва… че никой не я разбирал… Дъглас въобще не иска да ме погледне, все едно, че ме няма! Развод иска… да съм му дала свобода. Внушил си е, че тя ще се разведе с мъжа си и ще се омъжи за него. Страх ме е. Чантри няма да я отстъпи. Не е от тези мъже. Снощи показала на Дъглас някакви петна по ръката й — мъжът й я бил малтретирал. Дъглас побесня. Той е с рицарско възпитание… Боже мой, страх ме е! Какво ще стане? Кажете ми какво да сторя?
Еркюл Поаро не бе отместил погледа си от хълмистите брегове на Азия, простиращи се отвъд морето.