— Вече ви казах. Напуснете острова, преди да е станало твърде късно — отговори й той.
— Не мога. Не мога — поклати тя глава. — Освен ако Дъглас…
Поаро въздъхна и сви рамене.
Глава четвърта
Еркюл Поаро бе седнал с Памела Лайъл на брега.
— Триъгълникът се очерта — рече му тя не без удоволствие. — Снощи и двамата бяха седнали до нея и си разменяха святкащи погледи. Чантри бе пил повече, отколкото трябва. Държа се обидно с Дъглас Голд. Той пък бе на ниво, запази самообладание. Онази жена, Валънтайн, не криеше, че й е много приятно. През цялото време мъркаше като тигър-людоед. Какво ще стане според вас?
— Боя се… много се боя… — поклати глава Поаро.
— Всичките се боим — каза лицемерно мис Лайъл и добави: — Тази история май е по вашата част. Или пък би могла да стане. Не можете ли да направите нещо?
— Направих всичко, което ми бе по силите.
Мис Лайъл се оживи и попита възбудено:
— Така ли? Значи сте направили нещо? И какво е то?
— Посъветвах мисис Голд да напусне острова, преди да е станало късно.
— О! Значи според вас… — не довърши мисълта си.
— Да, mademoiselle?
— Значи, смятате, че ще се случи — каза бавно Памела. — Но той не би могъл… Никога не би направил такова нещо… Той е наистина толкова мил. Само тази жена е виновна. Той… — спря за миг и тихо продължи: — Убийство? Тази ли дума се върти в главата ви?
— Съвсем определено се върти в нечия глава, mademoiselle. Това мога да ви кажа.
Памела внезапно изтръпна.
— Не вярвам — заяви тя.
Глава пета
Последователността на събитията в нощта на двадесет и девети октомври бе напълно ясна.
Като начало избухна кавга между двамата мъже — Голд и Чантри. Чантри говореше все по-високо, а четирима души чули последните му думи — касиерът, управителят на хотела, генерал Барнс и Памела Лайъл.
— Чуй ме добре, мръсна свиньо, ако си мислите заедно с жена ми, че можете да ми излезете с този номер, много грешите! Валънтайн ще остане моя съпруга, докато съм жив!
След тези думи напуснал хотела с изкривено лице.
Това се случило преди вечеря. После се сдобрили, макар и да не се разбра как точно е станало. Валънтайн покани Марджъри Голд да се поразходят на лунна светлина. Памела и Сара ги придружиха. Голд и Чантри играха заедно билярд. Сетне се присъединиха към Еркюл Поаро и генерал Барнс в бара на хотела.
За пръв път на лицето на Чантри бе изписана усмивка.
— Интересна ли беше играта? — попита генералът.
— Този приятел е прекалено силен за мен — призна контраадмиралът. — Изпревари ме с четиридесет и шест точки.
Дъглас Голд показа скромност.
— Чист късмет, уверявам ви. Какво ще пиете? Ще отида да поръчам напитките.
— Розов джин, ако обичате.
— Разбрах. Вие, генерале?
— Благодаря. За мен едно уиски със сода.
— И аз ще пия същото. А вие, мосю Поаро?
— Много сте любезен. Бих предпочел sirop de cassis.
— Сироп… какъв беше точно?
— Сироп от касис. От френско грозде.
— А, да, разбрах. Ликьор. А дали го имат тук? Никога не бях чувал за него.
— Имат го, но не е ликьор.
Дъглас Голд се засмя.
— Малко странен ми се вижда вкуса ви, но всеки сам си избира отровата. Ей сега ще отида да направя поръчката.
Контраадмирал Чантри седна при тях. Макар и да не бе по природа общителен или разговорлив човек, постара се да бъде приятен събеседник.
— Странно как човек свиква да живее и без новини — отбеляза той.
— Не бих казал, че „Континентал дейли мейл“ с четири дена закъснение много ме устройва — изръмжа генералът. — Разбира се, бих могъл да уредя да получавам „Таймс“ и „Пънч“ всяка седмица, но пристигат с прекалено голямо закъснение.
— Тази палестинска история дали няма да предизвика избори?
— Нещата с Палестина бяха страшно занемарени — заяви генералът тъкмо когато се появи Дъглас Голд, последван от келнер с поднос с напитки.
Генералът разправи епизод от военната си кариера в Индия през 1905 година. Двамата мъже го изслушаха учтиво, но не с голям интерес. През това време Еркюл Поаро отпиваше от своя sirop de cassis.