Генералът приключи разказа си и всички подобаващо се засмяха.
Точно в този момент на входа на бара се появиха жените. И четирите изглеждаха в чудесно настроение, разговаряха оживено и се смееха.
— Тони, мили, разходката беше божествена! — извика Валънтайн, докато се отпусна в един стол до този на мъжа си. — Как се радвам, че на мисис Голд й дойде на ум тази идея! Всичките трябваше да дойдете!
— Ще пиеш ли нещо? — попита я съпругът й. Даде да се разбере с поглед, че въпросът му се отнася и до другите дами.
— За мен розов джин, мили — каза Валънтайн.
— За мен джин и лимонада — каза Памела.
— За мен коктейл — рече Сара.
— Добре — Чантри се изправи. Подаде собствения си недокоснат розов джин на съпругата си. — Ти вземи този, а аз ще поръчам друг за себе си. А вие какво ще пиете, мисис Голд?
Мисис Голд тъкмо сваляше връхната си дреха с помощта на съпруга си. Усмихна се.
— Може ли една оранжада, ако обичате?
Чантри се отправи към вратата. Мисис Голд се усмихна на съпруга си.
— Разходката бе толкова приятна, Дъглас. Жалко, че не дойде.
— И аз съжалявам. Нищо, ще се разходим заедно друг път.
И двамата се усмихнаха един на друг.
Валънтайн Чантри взе чашата си с розов джин и я изпи на един дъх.
— Ох! Много добре ми дойде! — каза тя.
Дъглас Голд взе палтото на Марджъри и го окачи на закачалката.
— Хей, какво ви става? — попита с рязък глас, когато се запъти към останалите.
Валънтайн Чантри се бе отпуснала в креслото си. Устните й бяха посинели и бе притиснала ръка на сърцето си.
— Нещо… нещо ми е…
Беше се задъхала. Въздухът не й стигаше.
Чантри, който бе влязъл в стаята, ускори крачка.
— Вал! Какво ти е?
— Не знам… това питие… имаше странен вкус…
— Кое? Розовият джин?
Чантри рязко се изви и улови Дъглас Голд за рамото.
— Голд, питието беше за мен? Какво, по дяволите, сложи в него?
Дъглас Голд бе втренчил поглед в изкривеното лице на жената в креслото, побелял като платно.
— Аз… аз никога…
Валънтайн Чантри се свлече в креслото.
— Извикайте доктор! Веднага! — извика генерал Барнс.
Пет минути по-късно Валънтайн Чантри умря.
Глава шеста
На другата сутрин никой не отиде на плаж.
Памела Лайъл, с пребледняло лице, облечена в тъмна рокля, улови в хола Еркюл Поаро за ръката и го отведе в малката странична приемна.
— Това е ужасно! — рече тя. — Ужасно! Самият вие го казахте. Предвидихте убийството!
Той мрачно сведе поглед.
Памела тропна с крак.
— Трябваше да го предотвратите! Можеше и да не се случи!
— Как? — попита Еркюл Поаро.
Отговорът му някак си я успокои.
— Не можахте ли да отидете някъде… в полицията например?
— И какво щях да кажа на полицията? Какво можеше да й кажа преди престъплението? Че някой таи убийство в сърцето си? Ще ви кажа, mon enfant33, ако едно човешко същество е решило да убие друго човешко същество…
— Можеше да предупредите жертвата — настоя Памела.
— Понякога предупрежденията са безполезни — каза Еркюл Поаро.
— Могли сте в такъв случай да предупредите убиеца — рече бавно Памела. — Да му дадете да разбере, че знаете какво възнамерява да прави…
Поаро кимна с разбиране.
— Да, звучи малко по-убедително. И в този случай обаче не трябва да изпускате от погледа си основния порок на един престъпник.
— Кой е този порок?
— Самонадеяността.
— Но това е нелепо! Направо глупаво! — извика Памела. — Убийството бе извършено съвсем детински. Полицията арестува Дъглас Голд още снощи.
— Така е — съгласи се той и замислено добави: — Дъглас Голд е наистина един много глупав млад човек.
— Невероятен глупак! Чух, че открили и останалата част от отровата, как й беше името?
— Вид строфантин. Действа на сърцето.
— Разбрахте ли, че са открили остатъка от този строфантин в джоба на сакото му?
— Разбрах.
— Невероятен глупак! — повтори Памела. — Може би е искал да се отърве от отровата, но да е бил парализиран от шока, предизвикан от това, че не е отровил, когото трябва. Получава се съвсем като в театър. Любовникът поставя строфантина в чашата на съпруга, а сетне, тъкмо когато отсъства, вместо него я изпива съпругата… Представете си как се е почувствал Дъглас Голд в момента, когато си е дал сметка, че е убил възлюбената си… — след тези думи тя потрепери. — Вашият триъгълник! Вечният триъгълник! Кой би могъл да си представи, че всичко ще свърши така?