— Искате да кажете, че вчера е дала тези пари на някого ли?
— Да. Въпросът е на кого?
Вратата се отвори и влезе инспектор Джеймсън.
— Какво, Джеймсън? Откри ли нещо?
— Да, сър, няколко неща. Като начало ще ви кажа, че никой не е чул изстрела. Само две или три жени потвърдиха, че са го чули, но пролича, че на самите тях просто им се иска да е така. И толкоз. При цялата тази пукотевица не виждам как някой е могъл да чуе нещо.
Джап изръмжа.
— И аз така мисля. Продължавай.
— Мисис Алън си била у дома през по-голямата част от следобеда и вечерта. Прибрала се около пет часа. Към шест излязла отново, но се отбила единствено до пощенската кутия в края на улицата. Около девет и тридесет дошъл автомобил, лимузина модел „Стандарт Суолоу“, от който слязъл посетител. Според описанието около четиридесет и пет годишен, добре сложен, с военна стойка. С тъмносиньо палто, бомбе, мустаци като четка за зъби. Джеймс Хог, шофьор от дома на номер 18, каза, че и преди го е виждал да посещава мисис Алън.
— Четиридесет и пет годишен — повтори Джап. — Това очевидно не е Лейвъртън Уест.
— Този мъж, който и да е бил, останал при нея около час. Тръгнал си около десет и двадесет. На излизане се спрял на входната врата и разменил няколко думи с мисис Алън. Фредерик Хог, малкият син на Хог, се мотаел наблизо и успял да чуе съвсем ясно какво й казал.
— И какво й казал?
— „Добре, помисли си отново и после ми се обади“. Сетне тя му отговорила нещо и той й отвърнал: „Добре. Довиждане“. После влязъл в колата и си тръгнал.
— Значи, това е станало в десет и двадесет — рече замислено Поаро.
Джап потри носа си.
— Значи в десет и двадесет часа мисис Алън все още е била жива — отбеляза той. — Какво друго?
— Нищо друго, сър. Шофьорът от дома на номер 22 се прибрал у дома към десет и половина. Бил обещал на децата си да им запали няколко фойерверки, та те го очаквали. Заедно с всички други деца от улицата. Запалил ги, а през това време всички го наблюдавали. Сетне всички си легнали.
— Не е ли бил забелязан човек да влиза в дома на номер четиринадесет?
— Не, сър, но никой не казва, че не е влязъл. Просто казаха, че никой нямало да го забележи.
— Да… — каза Джап. — И това е вярно. Е, сега ще трябва да открием „господина с военна стойка и мустаци като четка за зъби“. Съвсем ясно е, че той е последният човек, който я е видял жива. Кой ли е бил?
— Мис Плендърлит би могла да ни каже — изказа предположение Поаро.
— Не ще и дума — отвърна мрачно Джап. — А би могла и да не ни каже. Не се съмнявам, че тя би могла да ни разкаже доста повече неща, ако поиска. А какво ще ми кажете вие, стари приятелю? Нали останахте за известно време насаме с нея? Не опитахте ли пак похвата си на изповедник, който понякога се оказва толкова полезен?
Поаро разпери ръце.
— Уви, разговаряхме единствено за газови камини.
— За газови камини ли? — Джап не изглеждаше удовлетворен от чутото. — Какво става с вас, стари приятелю? Единственото нещо, което ви заинтересува в този дом, бяха пачите пера и кошчетата за боклук. Видях, че незабелязано надникнахте в кошчето на долния етаж. Открихте ли нещо в него?
Поаро въздъхна.
— Каталог за електрически крушки и едно старо списание.
— И защо го сторихте? Ако някой иска да се отърве от опасен документ или нещо от този род, едва ли ще го хвърли в кошче за боклук.
— Напълно сте прав. Човек би изхвърлил в кошче за боклук единствено съвсем маловажни неща.
Поаро говореше с благ глас. Джап го изгледа подозрително.
— Е — рече му, — аз знам коя ще е следващата ми стъпка. А вие?
— Eh bien6 — въздъхна Поаро. — Аз пък ще приключа търсенето си на маловажни неща. Остава ми да огледам и боклукчийската кофа.
С бърза стъпка той излезе от стаята. Джап погледна неодобрително след него.
— Несериозна работа! — поклати глава той. — Абсолютно несериозна.
Инспектор Джеймсън запази почтително мълчание. Лицето му обаче съвсем красноречиво показваше британското чувство за превъзходство. „Чужденци, какво да ги правиш!“ — казваше изражението му.
На глас обаче рече друго:
— Значи това е мистър Еркюл Поаро? Чувал съм за него.