— Къде си тръгнала ма? Я се погледни каква си!
— Олеле, отче — заплака и занарежда своята кратка история Нена. — При теб ида да ти се оплача. Кольо ме утрепа. Ти си ни венчал, ти да ни съдиш.
Сълзите й затекоха обилно и правеха браздулици по засъхналата кръв на лицето й. Тя се тръшна на земята и се сви като изгонено куче, завря лицето си в скута, хвана се за главата и зави като на умряло:
— Сирота аз, сирота! Каква ме орис постигна! Три годин става, как се ожених. Бял ден не съм видяла. Божичко, божичко! Дали съм грозна-омразна, дали съм клета бездетка, та ме е така намразил.
— Мълчи! Мълчи! Стига си вила. Какво съм ти крив аз, че те бил мъжът ти? Докато се вземахте, селото наопаки обърнахте с вашата любов, сега си дошла тук да цивриш. Махай се! Иди му искай прошка!
Попа хвана Нена за ръцете, изправи я на крака и я изтика из портата.
Нена се намери пак на пътя и не знаеше накъде да тръгне. Зад нея се чуваше лакомото мляскане на свинете.
Хорските сърца бяха корави, немилостиви. Никой я не разбра, никой я не утеши. Тя чу само укори и подигравки и й се струваше, че е паднала в някакъв дълбок и тъмен кладенец, от който никога няма да излезе. Никой не попита нейното скръбно сърце защо я боли. Тя престана вече да плаче. Тя вече не усещаше и болката на счупената си глава. В душата й имаше по-голяма рана и тя я болеше. Тая болка беше свила нейната млада изтощена снага на купчинка и в тая купчинка се беше събрало едно горчиво море, в което тя се давеше.
На пътя пак се струпаха любопитни хора, гледаха я отдалече, тюхкаха се и подмятаха шеговити думи. Милостиви жени я задърпаха, заговориха с утеха, но Нена стоеше свита, като загубено куче, след което всеки хвърля камък. Стоеше неподвижна, сама самичка в целия свят, не вдигаше очи да погледне никого и стенеше задушено.
От големия орех пред поповата къща върху нея падаха едно след друго мъртви корави листа като замръзнали въздишки и я покриваха, но тя не трепна да ги отърси.
Отсреща се зададе мъжът й Кольо с голямо дърво в ръка.
— Още ли е тука оная магарица? — завика той. — Да си остави децата да плачат и да скита по улиците като луда.
Като го видя, Нена пак почна да пищи и да нарежда:
— Кольо, Кольо, как ще се, Кольо, живее! Ако не те е срам от хората, не те ли е грях от бога!
Кольо я хвана за плитката и я задърпа.
— Хайде, прибирай се дома, не ставай за смях на хората.
Той я бутна напред и я подкара с дървото като овца.
— Брей, Кольо — обади се една стара жена, — не бий булката си — бога биеш.
— Защо да я не бия? Жена ми е. Моя жена — изръмжа Кольо и скриви подир невестата си към къщи.