Тя беше втренчила поглед в него.
— Дъглас, разбираш ли какво направи?
— Дразниш ме, Александра.
— Направи нещо против желанието ми. Дори не ме попита. Няма да търпя подобно нещо, Дъглас.
Той почервеня и всъщност изрева:
— Дявол да те вземе, ти си моя съпруга. Не можеш ли да разбереш, че ако ти направя дете, може да умреш. Не искам да те убивам!
— Защо? — Гласът й вече беше мек като памук.
Дъглас чу промяната и му се прииска да си удари един ритник.
— Не се опитвай да минаваш с твоите проклети хитрости, мадам. Върви да си облечеш костюма за езда. Разполагаш с петнадесет минути. Ако закъснееш, ще те изгубя в Ричмънд.
„Това е начало“, помисли Александра, докато се качваше по стълбите. Много обещаващо начало.
След по-малко от половин час обаче изпита желание да го ритне. Нейното обещаващо начало се бе превърнало на пух и прах.
— Дъглас, кой те извика толкова рано тази сутрин? — Зададе въпроса от чисто любопитство, без никаква цел.
Дъглас обаче застрашително настръхна на седлото. Жребецът, който той държеше в Лондон, на име Принц, огромен, пъстър кон, не хареса тава настръхване и кривна настрани. Кобилата на Александра, доресто животно с ужасен нрав, реши, че нейната ездачка е виновна жребецът да се разтревожи и затова изви глава и я ухапа по ботуша. Тя извика от изненада.
Дъглас остро каза:
— Казах ти, че не е като кобилата ти вкъщи. Внимавай, Александра.
Тя се намръщи с поглед, насочен в тила му. Яздеха в лек галоп по Ротънроу. Дъглас бе решил, че няма да имат време да отидат до Ричмънд. Все още беше твърде рано, за да присъства цялото висше общество, и това радваше Александра. Беше приятен ранен следобед, лек бриз разрошваше свободно падащите къдрици около лицето и. Тя отново каза, по този път в гласа и имаше нещо повече от чисто любопитство:
— Кой имаше такава голяма нужда от теб тази сутрин? Никой от семейството ти не е болен? Всички са добре?
— Сега моето семейство е и твое семейство. Моля те, опитай се да запомниш това. Освен това не е твоя работа къде ходя или какво правя. Една съпруга не трябва да се бърка в работите на мъжа си. Внимавай с коня си…
— Дъглас — каза тя, убедена, че говори с възможно най-благоразумен глас, — цупиш се, защото не заведох онзи жалък лекар в стаята си. Ще продължавам да не го приемам и няма да ме принудиш да го направя, освен, ако не искаш да устроиш някоя ужасна сцена. И така, какво беше толкова спешно? Аз съм твоя съпруга. Моля те, кажи ми какво става.
Той упорито мълчеше и въображението и започна да чертае драматични сцени.
— Не е свързано с нападение, нали? О Боже, правителството не иска да се върнеш в армията, нали? Ти няма да отидеш, нали? Моля те, помисли добре, Дъглас. Толкова много неща в Нортклиф Хол се нуждаят непрекъснато от твоето внимание. Затова мисля, че не…
— Мълчи! Не е свързано с нищо подобно, по дяволите! Свързано е с един изключително луд човек на име Жорж Кадудал.
— Кой е той?
Загледан между ушите на коня си, той се зачуди как тя успя да го накара да произнесе името.
— Не е твоя работа. Мълчи. Остави ме на мира. Няма да ти кажа нищо повече.
— Добре — каза тя. Жорж Кадудал. Беше французин, а Дъглас говореше френски, сякаш е откърмен с него. Припомни си колко напрегната беше онази французойка — онази уличница, която бе спасил, Жанин — предишната вечер на бала в Ранлей, и каза: — Свързан ли е по някакъв начин с онази сводница, която снощи се опитваше да те прелъсти?
Дъглас я загледа втренчено. Не е възможно тя да знае. Това бе само догадка, а той беше глупак. Съвсем не искаше да я тревожи, да я плаши. А и за нищо на света не искаше тя да си пъха носа в тази нелепа история. Заби пети в хълбоците на Принц и жребецът се стрелна напред.
На Александра и се искаше да има камък, и без съмнение щеше да го хвърли по тила му. Но тя също се разтревожи. Как да разбере кой е този Жорж Кадудал и какво общо има Дъглас? Припомни си бележката, която му донесе неговият камериер Финкъл, който дойде в Лондон с тях. Може би бележката все още е някъде тук. Реши да я намери. Той бе казал, че сега неговото семейство е и нейно. Много добре. Тя беше негова съпруга; време е да разбере, че да си женен, означава да сложиш край на тайните си. Би могла да му помогне; той трябваше да разбере това.
Тя намери бележката. Финкъл я беше сложиш внимателно при другите писма на негова светлост върху масивното му бюро в библиотеката. Докато я четеше, Александра се намръщи. Беше от лорд Ейвъри. Едрите, изписани с черно мастило драскулки уведомяваха Дъглас, че този Жорж Кадудал, както изглежда, не е в Париж, където трябваше да е, а по-скоро се е върнал в Англия. Лорд Ейвъри бе разтревожен; трябваше веднага да говори с Дъглас.