Александра грижливо сгъна бележката и я сложи обратно в купчината, без да оставя следа, че някой я е пипал. Точно когато свърши, Дъглас неочаквано влезе в стаята. Тя цялата се изчерви и се дръпна от бюрото.
— Добър ден, господарю — каза тя и небрежно махна с ръка.
Той се намръщи, не и позволи да излезе.
— Какво правиш тук, Александра?
Тя вирна брадичка.
— Тази къща не е ли и моя? Нима има стаи, в които не ми е позволено да влизам? Ако е така, редно е да ми кажеш къде не трябва да ходя и аз, естествено, ще ти се подчиня.
Все още намръщен, Дъглас погледна към бюрото си.
— Опитите ти да отклониш вниманието ми никога не са били успешни. Освен това никога не си се подчинявала. И така, какво има върху бюрото ми, което толкова много те интересува?
Той пристъпи напред и тя се опита да се промъкне край него. Той хвана китката на ръката й, Александра усети как палецът му нежно гали меката й плът и разбра, че ако продължи така, скоро ще се озове по гръб на пода или на дивана може би и ще изпита най-голямо удоволствие.
Дъглас, изглежда, също разбра какво ще стане. Пусна китката й.
— Не мърдай — каза той — или ще се погрижа да си платиш за интереса, който проявяваш към делата ми.
Тя се зачуди дали той знае какво точно ще направи, ако тя успее да изскочи от стаята. Реши, че нищо конкретно не я заплашва, и в следващия миг излезе от стаята.
Дъглас не се опита да я спре. Щеше да я намери после много бързо; отиде до бюрото си и прелисти книжата. Изруга, когато намери бележката от лорд Ейвъри. Проклетият Финкъл, защо трябва да е такъв педант? Нищо, сега тя знаеше съвсем малко повече от преди. Въпреки това се разтревожи. От Жорж Кадудал можеше да се очаква всичко. Дъглас от опит знаеше, че щом на Жорж му хрумне някаква идея, нищо не може да я избие от главата му. Това беше ценно качество и ужасен недостатък. Точно както сега.
Дъглас изруга. Какво да прави?
Действията, които трябваше да предприеме, се решиха още същата вечер. Той заведе Александра на малък прием в дома на лорд и лейди Марчпейн, една възхитителна двойка възрастни хора, който много обичаха Дъглас, защото той се грижи за внука им в армията. Сърдечно поздравиха него и Александра.
Александра бе нащрек, макар че Дъглас не каза нищо за отмъщение или наказание. Вниманието му сякаш бе погълнато от друго дори когато тя му се представи в нова рокля, чието деколте съвсем не беше толкова високо. Той само кимна, без да каже нищо. Тя го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Предпочиташе да бе останала вкъщи заедно с него. Може би трябва да се извини за любопитството си. Докосна с върха на пръстите си ръкава му. Без да каже нищо, той я погледна с безизразно лице.
— Съжалявам Дъглас.
— За какво по-точно?
— За това, че проявих любопитство, но ти много ме ядоса, като не ми каза какво става. Аз съм твоя съпруга. Мога да ти бъда полезна, само ми разреши.
Той сякаш още повече се затвори в себе си.
— Приемам извинението ти, макар че е напълно недостатъчно. А по другия въпрос — не мога да не осъзнавам, че си моя съпруга. Ти непрекъснато си до мен. Съмнявам се дали бих могъл да отида по нужда, без да ме попиташ къде съм бил и какво съм правил, А, ето Теди Самъртън. Той танцува хубаво. Ще те оставя на него. Не, недей да спориш с мен. Ще направиш това, което казвам. Разбираш ли ме?
— Разбирам — каза тя.
И тя покорно танцува следващия селски танц с Теди Самъртън, много приятен млад джентълмен с бледо лице и големи очи, който, изглежда, обожаваше съпруга и. Когато танцът свърши, Дъглас не се виждаше никъде.
Александра се зачуди дали пак е с онази френска уличница. Започна бавно да се разхожда из залата; някои хора я познаха и кимнаха. Тя отговори с усмивка на уста. Къде е Дъглас?
Беше топла вечер, задушният въздух вещаеше дъжд. Александра отиде на балкона и се надвеси над каменната балюстрада, за да огледа градината. Висяха фенери на романтично разстояние един от друг, но въпреки това имаше много сенки, много тъмни места и сърцето й се сви от страх.
Тихо извика:
— Дъглас?
Не последва никакъв отговор. Стори и се, че чу шумолене в храстите отляво, но не беше сигурна. Отново извика името му, след това бързо слезе по дълбоко издълбаните каменни стълби в градината. Отново извика. После замълча. Цялата нащрек, бързо прекоси една от тесните каменни пътеки. Нищо. Тогава изведнъж чу дълбок мъжки глас, които приличаше на тихо съскане, но тя не разбра какво казва той. По дяволите, гласът говореше на френски. Искаше и се да извика от раздразнение и тогава чу как Дъглас отговори на френски, гласът му бе студен и много ядосан.