— Върви по дяволите. Не знаех, че имаш братовчед!
— Да, господарю.
Все повече заинтригуван, Дъглас бързо прекоси коридора към задната част из къщата. От дневната се излизаше към закрита веранда. Беше светла, просторна, чудесна стая. Не идваше често тук. Синджън му беше казала, че тази стая е за дамите и трябва да стои настрана от нея. Не почука на вратата, тихо я отвори. Видя млад джентълмен с продълговато лице, в изтъркан черен костюм, седнал срещу Александра. Той мълчеше. Тя бавно произнасяше:
— Je vais? Paris demain. Je vais prendre mon mari avec moi.
Очевидно много доволен, младият мъж имиулсивно каза:
— Excellent, madame! Et maintenant…
Дъглас рязко се обади от вратата:
— Аз няма да дойда утре с теб в Париж, Александра. Нито пък намирам за отлично подобно предложение.
Гледаше я очарован, а тя цялата се изчерви, изцъка няколко пъти и каза на французина срещу нея:
— Je crois que e’est ici men mari.
— Ти само мислиш, че аз съм твой съпруг? — Дъглас кимна на французина, който вече беше станал, взираше се в него и нервно пипаше ланеца на часовника си. „Ланец на часовник!“
— Какво прави той тук, Александра?
Тя също стана с широка усмивка леко изтича към него.
— А, той е един много приятен млад джентълмен, с когото се запознах… хм, да, с когото се запознах, когато бях при Гантърс, и го помолих да ме посети тук, ние бихме могли, хм, бихме могли да говорим за разни неща.
— За френски неща?
— Мисля, че може да се каже така.
— Плащаш ли му?
— Ами да.
— Той шпионира за теб. Нима очакваш да ме следи, да подслушва разговорите ми и да ти докладва?
Тя го гледаше втренчено.
— Наистина ли мислиш, че бих направила това, Дъглас?
— Не — рязко каза тон. — Не, не мисля, поне не при нормални обстоятелства. Но съм убеден, че би направила всичко, което ти хрумне, за да ми помогнеш дори когато не съм те молил за подобно нещо, нито искам, нито имам нужда и аз наистина ще те напердаша, ако се опиташ да го направиш.
Тя леко изви глава.
— Казваш няколко неща, Дъглас, и аз въобще не съм сигурна…
— По дяволите, жено, кой е този човек и какво прави тук?
Ти вирна брадичката си.
— Много добре. Казва се мосю Лесаж и ми дава уроци по френски.
— Какво?
— Чу ме. Моля те сега да излезеш, Дъглас, още не е сме свършили.
Дъглас изруга на френски с такава изискана лекота, че французинът се развълнува и зъбите му цъфнаха в усмивка, с която изрази одобрението си. Той бързо каза нещо на Дъглас и Дъглас му отвърна още по-бързо. След това двамата мъже продължиха да говорят на този проклет език, като я изключиха от разговора и я накараха да се почувства ненужна.
— Дъглас — каза тя с много висок глас, — мосю Лесаж е мой учител. Ти ни прекъсна. S’il vous plait, моля те, излез.
Дъглас каза нещо на мосю и той се засмя.
— Извини ме, Александра, но мосю точно си припомни, има друг урок, който е много скоро, и то на другия край на Лондон. — Дъглас се ръкува с него и от ръката на съпруга и преминаха пари в ръката на французина.
Александра искаше да го удари. Искаше й се, без да се запъва, да го изругае на френски, който той използваше с такава лекота. Не, искаше само една френска дума за проклятие, само една. Ръцете й бяха свити в юмруци. Почака вратата да се затвори и тогава тропна с крак.
— Как се осмеляваш! Той беше мой учител. Защо ти се разпореждаш. Иска ми се да ти кажа на френски колко много съм ядосана!
— Искаш да ме изругаеш?
— Да. Oui!
— Merde.
— Какво?
— Можеш да кажеш merde. Това означава… няма значение, това е ругатня и ще успокои злобата ги. Имай ми доверие.
— Merde!
Той трепна, след това и се усмихна.
— По-добре ли се чувстваш? — Тя не каза нищо и той продължи: — Защо искаше да научиш френски?
— За да разбера какво ти каза онази уличница и защо онзи човек, Жорж еди-кой си, искаше да те убие снощи!
— А, значи съм бил прав. Ти си представяш, че си света Джорджина. — Той отиде до стъклените врати, който бяха от пода до тавана и водеха направо в градината. Отвори и вдъхна свежия утринен въздух. — Александра, имала си намерение пак да ме спасяваш? Този път с ученически френски?
— Щом не искаш да ми кажеш какво става, какво пък, трябва да направя нещо. Това ми е в характера, не мога да се съпротивлявам. Иска ми се да не мислиш, че това е вмешателство.
— Жалко — каза той, без да се обърне и да я погледне. — Да, жалко, че не приличаш повече на сестра си, жена, която според мен е изпълнена с желание да чака, за да види какво иска съпругът й от нея, преди да се впусне като мъжкарана в една бъркотия след друга. Бъркотии, казвам, които нямат нищо общо с теб.