— Бих искала да се изразяваш по-ясно, когато ме укоряваш, Дъглас.
— В какво не съм съвършено ясен?
— Че все още обичаш Мелисанда?
Тогава той се обърна с лице към нея, тази негова съпруга, и видя обидата в очите й. Това го раздразни. Не беше я любил предишната нощ. Господи, искаше да го направи, не беше нищо ново, той винаги я искаше, но трябваше да я научи, че не може да го има винаги, когато пожелае, че той ще решава кога, къде и как, и трябваше да й покаже, че е недоволен. Да, направи това и сега я искаше като самия дявол. Утринната й рокля, ушита от бледожълт муселин, съвсем не беше толкова съблазнителна, за Бога, и все пак искаше да разкъса тази придаваща й такава женственост дантела от врата и да разголи гърдите й. Искаше да хване гърдите й, искаше да милва и да целува меката им плът. Искаше да притисне лице в сърцето й.
Той въздъхна и продължи да стои с гръб към нея, защото само при мисълта за проклетите й гърди го възбуди, и то болезнено. Това никак не му харесваше.
За своя изненада той каза:
— Не, не обичам Мелисанда. Никога не съм я обичал, но я желаех. Предполагам, че тя беше нещо като мечта за мен, не истинска жена, едно прелестно видение, което правеше нощите ми по-малко самотни. Не, не я обичам. Страхувам се, че Тони беше прав за това, проклетият педераст.
— Тони я обича.
— Да, обича я.
В нея се надигна отчаяно желание да го попита дали с възможно поне малко да я обикне. Но не го направи. Каза:
— Аз съм такава, каквато съм, Дъглас. Не мога да понеса мисълта, че си в опасност. Не мога да повярвам, че предпочиташ да седя на чаша чай, когато някакъв злодей идва да забие нож в гърба ти.
— Може би, ако нещата стояха така, би могла да викаш с пълно гърло за помощ от някой мъж.
— А ако наоколо няма никой от твоя скъпоценен вид?
— Престани да си играеш с мен, Александра. Не искам да правиш нищо, което не съм одобрил. Искам да знам къде си, какво правиш. Не искам, нито имам нужда да се месиш в моите работи.
— Искаш студена съпруга?
— Студена? Ха, толкова ли бързо забрави как викаш и стенеш, когато те обладавам? — Той млъкна, защото членът вече го болеше в издутите бричове.
Изгледа я продължително със замислен поглед. Тя беше прекалено близо.
— Искам да останеш тук, вкъщи. Недей да излизаш. Погрижи се за приготовленията за заминаването ни рано сутринта. Това достатъчно ли ти е?
Тя се изправи със свити в юмруци ръце. Той просто няма да отстъпи, помисли тя. В този мрачен момент се зачуди дали той някога ще отстъпи. Може би не: Усмихна се, обидно й беше да кара устата си да се движи по този начин, но го направи, след това му кимна и излезе от стаята.
Изкачи се по широкото стълбище и не се обърна, когато чу, че мисис Гудгейм я вика. Отиде до спалнята си, влезе вътре и заключи вратата. Дълго време остана изправена в средата на стаята, след това бавно коленичи. Уви ръце около тялото си и заплака.
Потъна дълбоко в мъката си и не чу как вратата тихо се отвори. Дъглас тъкмо се канеше да й нареди нещо, но заповедта замря на устните му. Той гледаше с втренчен поглед и усети как сърцето му се сви. За Бога, всъщност не беше й се карал, не беше направил нищо, с което да предизвика тази мъка. Не можа да издържи. Бързо отиде до нея, вдигна я на ръце и я занесе на леглото. Легна върху нея, впи устни в нейните, вкуси сълзите и, помъчи се да я накара да забрави болката, да забрави всичко освен удоволствието, което щеше да и достави. Рязко свали роклята й, разкъса чорапите и захвърли чехлите й.
Разкопча панталоните си и проникна в нея, беше мека и изпълнена с желание, готова да го приеме и той се удиви от дълбочината на чувствата, които тя изпитваше към него, и от всеотдайността й дори когато я беше обидил.
— Александра — каза той в устата й и с тласък силно се притисна към нея.
Тя отвори очи, докато приповдигаше тялото си, за да го поеме по-дълбоко.
— Изглежда, трябва да те любя всеки ден, за да сме здрави, нали разбираш, в противен случай бързо ще остареем, ще станем дребнави и раздразнителни. Разбираш ли? Кажи, че разбираш.
— Разбирам — каза тя и притегли лицето му към своето. Беше жадна за него, винаги изпитваше тази жажда; целуна го, като първа плъзна езика си в устата му, това го изненада и той в същия миг обезумя.
— Ах, недей — каза той, но беше твърде късно. С нея винаги беше твърде късно и той се издигаше и спускаше в нея, задъхваше се със затворени очи от силата на усещанията, които го разтърсваха, от напрежението, което непрекъснато нарастваше, и тогава, съвсем неочаквано, той рязко се изтегли от нея. Тя бързо отвори очи, но той само поклати глава. С големите си ръце повдигна хълбоците й и я притегли към устата си.