Александра извика.
След това изстена тихо, извън себе си, заставяше я да изпита облекчение, после пак я разтърсваше с нови усещания и това се повтаряше отново и отново. Този път той я държеше под контрол и тя не можеше да направи нищо. Викаше и удряше главата си в леглото, докато накрая той я пусна и отново проникна в нея, изви гръб и се изпразни, като извика името й.
Когато всичко свърши, когато можеше да си поеме дъх, Дъглас се повдигна, опрян на лакти върху нея, и каза в замаяното й лице:
— Недей да плачеш пак. Това не ми харесва. Няма никаква причина да плачеш. Аз дойдох при теб, нали? Не ти ли доставих голямо удоволствие?
— Да — каза тя. — Да, достави ми.
Той все още бе дълбоко вътре в нея. Беше време за обяд. Абсурдно. Беше време за обяд, а отново се възбуждаше. Събра сили и се изтегли от нея.
— Няма да плачеш повече — каза той, стана и се изправи над нея. Оправи панталоните си.
— Защо не можеш да ми се довериш, Дъглас?
— Говориш глупости.
— Не се ли опитах да те спася от Тони?
— Това няма нищо общо.
Тя успя да стане и да седне, като дръпна нощницата си надолу. Беше мокра, изпотена и поела също и от неговата влага, както предполагаше, чувстваше се все още отмаляла, изтощена от удоволствие. Погледна краката си, които висяха боси отстрани на леглото, без да докосват пода.
— Много добре, Дъглас, ще направя както искаш. Няма да се бъркам в нищо. Ако имаш неприятности, ще ти съчувствам, но няма да предприемам нищо. Нали това искаш?
Той се намръщи. Не, не искаше това, но беше казал точно това.
— Искам да се приготвиш. Гладен съм. Време е за обяд. — Той отново я остави, като отиде в спалнята и затвори вратата след себе си. Тя седеше и се взираше след него.
— Merde — каза тя.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Внезапно Дъглас се събуди. Не знаеше какво го бе сепнало — беше заспал дълбоко и сънуваше, че води тежко сражение край Пена, французите настъпваха към фланга му все повече и повече… Миг след това задъхано се взираше в тъмнината. Разтърси глава, машинално се обърна и потърси Александра.
Ръката му се плъзна по гладките чаршафи. Напразно опипа с ръце възглавницата и завивките, скупчени в долната част на леглото. Нямаше я. Беше излязла. Усети как обземащата го паника прониза болезнено стомаха му. Господи, Жорж Кадудал я беше отвлякъл.
Не, това беше абсурдно. Жорж не би могъл ди проникне в къщата, да влезе в стаята и да я отвлече, без да го събуди. Не, това беше изключено.
Бързо се спусна надолу по стълбата, като омотаваше колана около тъмносиния си кадифен халат. Дебелият килим заглушаваше стъпките на босите му крака. Къде, по дяволите, беше отишла?
Безшумно надникна в двете приемни, в трапезарията и в голямата гостна. Спря се за малко в широкото преддверие и се намръщи. После бързо се върна назад към библиотеката. Под вратата се процеждаше ивица светлина. Той се спря.
Завъртя много тихо валчестата дръжка и надникна вътре.
Александра седеше на бюрото му. До левия й лакът гореше свещ, а пред нея лежеше затворена книга. Чак челото й се беше набръчкало от силното съсредоточаване.
Тъкмо се готвеше да влезе и да попита какво, по дяволите, прави, когато я чу да казва съвсем отчетливо:
— Ето какво означавало merde. Да, да, това наистина е неприлично и Дъглас беше прав. Така човек прекрасно и много бързо може да излее яда си.
Произнесе думата няколко пъти и след това добави високо:
— В края на краищата от нея няма голяма полза. Хайде, моето момиче, да се залавяме за работа.
Смехът напираше в гърлото му, но той успя да го задържи, като я чу да повтаря на лош, но разбираем френски:
— Аз няма да отида. Je ne vais pas. Той няма да отиде. Il ne va pas. Те няма да отидат. lis ne vont pas.
Погледна я в недоумение. Какво означаваше това, по дяволите?
Тя се опитваше да учи френски само защото искаше да му помогне.
Дъглас стоеше и гледаше втренчено жена си, бавно поклащаше глава и се мъчеше да разбере какво става с него. Нещо дълбоко и сладостно го изпълни, нещо, което до този момент не беше изпитвал — ново, прекрасно и завладяващо; нещо, което никога не бе очаквал просто, защото не знаеше за неговото съществуване и не осъзнаваше… не осъзнаваше, че му е липсвало.
Продължаваше да я гледа. Тя седеше там, облечена в бялата си нощница с вдигната яка, а сплетената и тъмночервена коса беше преметната на дясното й рамо. Отмерваше с ръка при всяко повтаряне на думите. Светлината на свещта се отразяваше в очите й, по бузите и по косите й пробягваха сенки. Повтаряше непрекъснато едни и същи фрази, отново и отново.
Ако се опиташе, би могъл да разбере френския й.
— Аз му помагам. Je l’aide. Ах, а това какво е?