— По дяволите, нямам никакво намерение да те очаровам. Говоря свободно три езика!
— Добре тогава, а какво искате от мен?
Тя се извърна и се вгледа в него — мрачен, много висок, тъмнокос, с очи, по-тъмни от тези на Дъглас, облечен с всекидневен костюм на благородник. Внезапно разбра, че това е Жорж Кадудал. Господи, съвсем нормално беше да има акцент.
— Какво искам ли? Добре, ще ти кажа. Насочил съм към гърдите ти един много малък, но смъртоносен пистолет. Предлагам ви, мадам, да дойдете с мен, като запазите прекрасната си усмивка. Приемете, че съм ваш любовник, и ще се разберем отлично, нали? Да вървим.
Александра видя твърдостта в очите му, непоколебимата му хладна решителност. Изкрещя с цяло гърло:
— Je ne vais pas!
Цапардоса го със „Загадъчният граф“ по лицето, като се надяваше поне да е счупила носа му. Когато той вдигна ръка да я удари, тя извика:
— Merde! Merde! Je vais a Paris demain avec mon mari! Aidez moi!
Удари я по главата, като ругаеше през цялото време. Клиентите на Хукамс стояха замръзнали по местата си.
— Джеймс, помощ!
— По дяволите — изсъска Кадудал в лицето и, в следващия момент вече беше изчезнал.
Обзет от ужас, Джеймс беше до нея. Знаеше, че не бе успял да опази господарката си, но все пак нападението на непознатия злодей стана толкова неочаквано.
— Добре ли сте, милейди? О, Боже, кажете ми, че сте добре.
Тя разтърси глава, за да дойде на себе си. От удара погледът й бе размътен.
— Добре съм.
Погледна книгата и опрани смачканите й страници.
— Треснах го по носа. Джеймс чу ли ме как говорих на френски?
— „Merde“ ли, милейди?!
Този път беше Хидърингтън, мъжът, за когото Дъглас и бе казал, че може да вдигне полите на една жена, без дори да знае името й. Той й се усмихна, но не със сардоничната усмивка на обигран донжуан; това по-скоро беше искрена усмивка. Странно, каква топлина излъчваше.
— Да, чух великолепния ви френски. Кой беше нещастникът, който се осмели да ви обезпокои?
— Избяга — отвърна Александра, надута като паун, — изплаши го моят френски.
Хидърингтън я изгледа и се засмя дрезгаво — отдавна не се беше смял истински. Този смях се разминаваше с образа, който той толкова внимателно бе градил. Засмя се още по-силно. „Merde, Merde“ — повтори той, обърна се и излезе от книжарницата.
Александра се загледа след него за момент, после плати книгата, без да обръща внимание на дамите и господата, които я гледаха недоумяващо и си шушнеха. Джеймс вървеше близо до нея. Помогна и да се качи в каретата. След двадесет минути пристигнаха в градското имение на Шербрук. Докато се качваха по стълбите, тя се спря, обърна се към него, дръпна го за ръкава и му каза настойчиво:
— Джеймс, моля те, не бих искала негово благородие да научи за… малкия инцидент. Всъщност нищо особено не се е случило. Просто този мъж ме е сбъркал с някоя друга… нищо повече от това.
Джеймс никак не беше уверен, че тя е права. Той беше уплашен, и то с основание, защото първият човек, когото видя в преддверието, бе негово благородие и той изглеждаше способен да убива или по-скоро — готвеше се да убие.
Джеймс никога преди това не беше чувал такъв неистов рев. Негово благородие се изправи в целия си ръст и изкрещя колкото му глас държи на жена си, която едва му стигаше до рамото:
— Къде, по дяволите, си била? Как се осмеляваш да не ми се подчиняваш! Господи, Александра, този път наистина прекали! Премина всякакви граници, всякакви граници!
Джеймс направи крачка назад и се блъсна в Бърджес.
— Добре дошла, милейди — намеси се в скандала Бърджес, а лицето му не издаваше никакво вълнение. — Надявам се, че Джеймс и Джон са били неотлъчно с вас. Естествено негово благородие се разтревожи, въпреки че…
— Проклятие, Бърджес! Млъкни! Уверявам те, че тя не се нуждае от твоята намеса и защита.
Дъглас я грабва за ръката, натика я в приемната и ритна вратата с тока на ботуша си.
— Опитва се да те защитава, предател такъв! — Разтърси я цялата с вкопчени в раменете й пръсти. Тя го гледаше, без да каже нищо. По пътя за вкъщи бе преодоляла ужаса от внезапната поява на Жорж Кадудал в Хукамс. Сега бе по-спокойна, отколкото преди яростта на Дъглас да се изсипе отгоре й.
— Купих романа на Синджън — каза тя, когато той се успокои за момент.
— Да върви по дяволите този проклет роман!
— Дъглас, езикът ти е възмутителен. Моля те, успокой се. Наистина нищо не се е случило…
Отново я разтърси.