— А сега към непокорството си прибавяш и лъжа. Как смееш, Александра? Как смееш да ме лъжеш?
„Невъзможно е — мислеше си тя, — невъзможно е да знае какво е станало в книжарницата.“
— Случайно срещнах Хидърингтън — каза той, като разбра, че ще чуе още лъжи.
— О, да! — възкликна тя и се усмихна, колебливо, всъщност Хидърннгтън не знаеше какво точно се е случило. — Някакъв мъж, който не знае как да се държи…
— Това е бил Жорж Кадудал и е искал да те отвлече.
— Откъде знаеш?
— Милостиви боже, опази ме от глупави жени! Крещяла си на френски достатъчно високо, че да те чуе цял Лондон. Срещнах един джентълмен, когото изобщо не познаваш, и той ми каза как си викала „merde“ колкото ти глас държи. Всички знаят и не се и съмнявам, че много хора ще ме посетят, за да ме информират за странното поведение на жена ми.
— Аз и други неща казах, Дъглас.
— Да, знам. Че утре сутринта заминаваш със съпруга си за Париж.
— Освен това виках за помощ на френски.
— Има и друго — започна разгорещено той, но застина, като я видя да вади от чантичката си малък пистолет.
— Взех и това. Не съм глупачка, Дъглас. Този човек не можеше да ми направи нищо. Излязох от къщи, след като предварително обмислих всичко и взех мерки. Скучно ми беше, Дъглас, моля те, разбери ме. Скучно ми беше и исках да се разсея малко. Всичко е наред. Опита се, но не успя. Освен това го ударих по главата с книгата на Синджън. Той нямаше никакъв шанс.
Дъглас я гледаше втренчено, без да може да каже нещо. Тази малка глупачка беше невероятно горда от себе си. Тя бе напълно убедена, че е постъпила правилно. Изглеждаше толкова наивна и невинна. Срещу човек като Кадудал шансът й бе не по-голям, отколкото на едно пиле. Взе пистолета от ръцете й. Внезапната мисъл, че това проклето оръжие би могло да бъде обърнато срещу нея, премина като ток през тялото му. Тихо излезе от стаята, с изправена походка, без да каже дума повече.
Александра погледна към затворената врата.
— Едва успява да се владее — каза тя, без да се обръща към някого.
Дъглас не се прибра за вечеря. През нощта не отиде при нея.
Напуснаха Лондон в осем и тридесет на следващата сутрин. Над целия град бе надвиснала гъста лятна мъгла, подобна на студено сиво одеяло. Тя се разреди чак когато поеха на юг.
Дъглас седеше до жена си и мълчеше. Тя четеше романа на Синджън. По дяволите нейното безразличие! „Загадъчният граф“. Каква безсмислица. После си спомни как Синджън му разказваше за гръцките пиеси и потръпна. Сигурно тая книга бе пълна с героини, които припадат, вместо да се разсъбличат.
— Защо четеш тези глупости? — попита, силно раздразнен.
Александра го погледна и му се усмихна.
— Не искаш да говориш с мен, няма нищо интересно за гледане по пътя, а и не ми се спи. Можеш ли да ми предложиш нещо по-добро от четенето? Вероятно имаш томче с нравоучителни проповеди, които ще извисят мислите ми.
— Ще си говорим — отвърна й троснато.
— Много мило от твоя страна, Дъглас.
Опита се да намери ирония в тона й, в думите й, но ирония нямаше. Въздъхна.
— Добре тогава. Безпокоях се за теб. Трябва да разбереш, че наистина има от какво да се тревожа, още повече знам, че те грози опасност. Съжалявам, че те оставих сама, но ти трябваше да ме послушаш.
— Много си мил. Наистина оценявам твоята загриженост. Бих я оценила още по-високо, ако ми обясниш каква е тази опасност.
— Не желая. Искам да ми вярваш. Не разбираш ли, че е необходимо да ми вярваш. Кажи ми, че разбираш.
Тя погледна строгия му профил и отвърна:
— Да, Дъглас, разбирам. — После пак се зачете.
Около час Дъглас остана вглъбен в собствените си мисли, След това извика през прозорчето на кочияша да спре. Бяха навлезли навътре в гората. Наоколо нямаше нито хора, нито къщи, нито добитък. Нямаше нищо, което да събуди интерес — само дървета, къпини и храсталаци.
Александра го погледна с тревога в очите.
— Помислих си, че искаш да се поразтъпчеш малко, а може би и да се облекчиш ей там зад онези дървета.
Тя наистина искаше да се облекчи, но според нея Дъглас имаше нужда от същото и затова бяха спрели.
Помогна й да слезе — хвана я през кръста, привлече я и я притисна към себе си за момент, а после я пусна на земята.
— Иди в кленовата горичка. Не се бави и извикай, ако имаш нужда от мен. Френски не ти трябва, но ако ти се говори на френски, ще те слушам.
Александра се усмихна мълчаливо и леко му помаха, преди да навлезе в кленовата горичка. Наоколо цареше тишина. Големите кленови листа не пропускаха слънчевата светлина. Свърши бързо и тъкмо се готвеше да се върне при Дъглас, когато, бърза като мълния, една ръка запуши устата й и някой грубо я дръпна назад към себе си.