— Какво мислиш, Алекс? Нали нямаш нищо против? Ти си достатъчно чувствителна и разбираш, че нямаме пари, че…
— Всичко е наред, татко — усмихна се Алекс. — Мелисанда е толкова красива, лъчезарна и жизнерадостна, така непосредствена. Никой няма да ми обърне внимание, ако отидем в Лондон, така че няма за какво да съжалявам. Говоря ти искрено. Самата мисъл за среща с онези безсърдечни дами ме ужасява, мама казва, че те могат с едно мръдване на веждата да те изхвърлят завинаги от обществото. Не се тревожи, тук съм си много добре. На тоя свят има и други неща освен приеми, пътешествия, венециански закуски и изтрити от танци подметки.
Имаше и други неща, но техният брой беше печално оскъден.
— Омъжи ли се веднъж Мелисанда за графа, тя ще изпълни дълга си към теб. Като графиня Нортклиф ще те въведе в нови кръгове и ти ще можеш да се запознаеш с подходящи млади джентълмени. Тя наистина ще го направи, защото това е нормалният начин за намиране на достойния съпруг.
— Младите джентълмени не ми изглеждат толкова привлекателни, татко.
— Глупости. Твърде малко са младите мъже наоколо, а доколкото ги има, те виждат само сестра ти и си губят и малкото разум, който притежават. Ти си мило момиче, умна си и в мозъка ти има не само дантелки, любовници и…
— И ако не те бива, поне помогни на другите.
— Да не би да се опитваш да перифразираш г-н Волтер?
— Може би, но това е истината. Какво да го увъртаме.
— Ти също си много хубава, Алекс. Едва ли можеш да подцениш прекрасната си коса, която има същия оттенък като моята!
Тя се усмихна и дукът облекчено реши, че нещата се уреждат. Граф Нортклиф току-що беше предложил да го избави от неизбежния финансов крах, а в същото, време да го отърве от най-голямата дъщеря — поредица от обстоятелства, които биха запълнили сърцето и кесията на всеки баща.
— Вярвам, че този път Мелисанда ще приеме да се омъжи за Дъглас Шербрук — рече Александра. — Както казах, той е много приятен мъж и заслужава да има това, което иска.
Пръстите й мачкаха плисетата на бледожълтата муселинена рокля. Без да вдига поглед, тя тихо добави:
— Той заслужава щастие. Може би Мелисанда ще го обикне и ще го направи щастлив.
Лицето на дука се сви в гримаса. Той си представи как Мелисанда превръща живота на мъжа си в серия от забавни срещи, докато дойде оня миг, в който той не й откаже нещо. Тогава… при тази мисъл дукът изтръпна. Не му беше времето толкова да се притеснява. Това нямаше да бъде негов проблем. Той обаче щеше да се моли за граф Нортклиф, след като вържеше работата в кърпа.
— Отивам да доведа Мелисанда, татко.
Дукът проследи с поглед дъщеря си, докато излизаше от библиотеката. Тук ставаше нещо странно. Той я познаваше добре, защото беше любимката му, рожбата на сърцето и ума му. Припомни си неочакваната и скованост, треперенето на ръцете й. Тогава през ума му мина налудничавата мисъл — ами ако тя желае граф Нортклиф? Той поклати глава, опита се да си припомни времето преди три години, когато Александра беше само петнайсетгодишна и безкрайно срамежлива, със сплетени около главата тъмнокестеняви плитки и все още детска закръгленост. Не не, тя е още толкова млада. Ако изпитваше нещо към Дъглас Шербрук, това не е нищо повече от моминско увлечение.
Все още се колебаеше дали е разумно това, което прави, после осъзна, че не му остава друг избор. Боговете му бяха предложили дар от небето и той нямаше ла позволи да отиде в чужди ръце, който нито го заслужаваха, нито се нуждаеха толкова от него. Ако Александра наистина изпитваше нещо към графа, той можеше само да съжалява, но не биваше да променя намерението си. Ако графът искаше Мелисанда, той щеше да я има. Дукът седна а очакване на по-голямата си дъщеря.
Разговорът между дук Беърсфорд и първородната му дъщеря протече точно както си го беше представял. Две минути след като и съобщи решението си, Мелисанда изпадна в страхотен гняв. Тя беше безкрайно красива, когато изпадаше в така присъщата й ярост… Страните й пламваха, очите й, сини като езерото Патли Бридж към края на лятото, блестяха и хвърляха искри. Нейните гъсти черни коси, по-тъмни от беззвездното среднощно небе, пробляскваха в сумрака на библиотеката, къдриците й подскачаха в унисон с надигащия се гняв. Тя пое дълбоко въздух, разтърси още веднъж къдрици и изкрещя:
— Той си мисли, че само като си мръдне пръста, и аз ще хукна подир него и ще му позволя да прави с мен, каквото си поиска, и то след цели три години!?!
Дукът разбираше гнева й. Нейната гордост беше накърнена, а родът Чеймбърс беше широко известен с лесната си наранимост и уязвимост. Но той знаеше и как да се справя с дъщеря си, затова, когато заговори, гласът му беше изпълнен със съпричастие към чувствата, които я вълнуват: