— Не, нека остане в Оксфорд. — Дъглас стана и се протегна. — Не мога да повярвам — каза той, като че ли на себе си.
— Късно е, Дъглас. Твърде късно е да излизаш отново. Вече е почти полунощ.
— Двадесет и двама души я търсят, Синджън. Аз трябва да съм с тях. — Замълча, нежно обхвана с длани лицето й и добави: — Благодаря ти за желанието да дойдеш, но те моля да останеш тук и да се погрижиш за някои неща. Знаеш, че мама… искам да съм сигурен, че всичко ще бъде готово за завръщането на Александра.
Дъглас язди от Нортклиф Хол до Ийстбърн. Бог беше милостив и вече не валеше. Лунният сърп осветяваше пътя. В хана „Драунинг Дък“ в Ийстбърн срещна Маккалъм — главния коняр.
— Я, ваше благородие се нуждае от една бира. Седнете и ще ви кажа какво научихме. Този хан е главният щаб, на всеки тридесет минути хората ми идват да докладват. Така, изпийте си бирата. Сега само стоите и слушайте, милорд.
В два часа през нощта петима мъже влязоха вкупом и съобщиха, че Кадудал и нейно благородие са се качили на пощенски кораб за Кале. За нещастие, отливът и бурята им попречили да ги проследят. Нищо не можело да се направи, докато бурята не стихне и не дойде приливът.
Дъглас каза на Маккалъм да изпрати мъжете вкъщи. Върна се в Нортклиф Хол в четири часа сутринта.
Несъзнателно влезе в спалнята на Александра. Лежеше на леглото й в тъмнината и гледаше в тавана.
Беше изтощен, но напълно буден. Спомни си всяка груба дума, която й беше казвал. Спомни си болката в очите й, когато говореше за Мелисанда и й обясняваше как тя би се държала като дама и би слушала за всичко съпруга си.
Завладя го дълбока, болезнена мъка, необикновено усещане за празнота — необикновено, но не й неочаквано: Дъглас най-после беше разбрал, че не може да живее без жена си.
Виждаше я как седи зад бюрото му и повтаря френските думи — изглеждаше толкова млада; изговорът и беше ясен и отчетлив, но акцентът — ужасен. Той се усмихна, макар че болката пулсираше вътре в него.
Щеше да я намери, трябваше. Сега вече не можеше да си представи живота без нея.
На следващия ден бурята прерасна в ураган. Никой не смееше да излезе. Дъждът плискаше по стъклата, гръмотевици разтърсваха земята. От силния вятър клоните на тополите бяха приведени почти до долу. Дъглас се молеше Жорж да е отвел Александра до Франция в безопасност. Докато се молеше, дрезгаво се засмя.
Майка му, лейди Лидия, усещаше, че натрапената съпруга, която се бе промъкнала в живота им, без Дъглас изобщо да я познава отпреди, вече означава за сина й много. Не беше глупава и не си позволи да го укори гласно. А Синджън се опитваше да създава занимания на брат си.
Нещата не вървяха добре. Навън вилнееше бурята, а Дъглас бушуваше вътре. Дори Холис се беше омърлушил. Всички в къщата бяха напрегнати и мълчаливи.
През нощта Дъглас спа в стаята на Александра. Спа непробудно, защото Холис бе сипал опиат във виното му. Сънува Александра — тя стоеше до конюшните, смееше се и потупваше кобилата си по муцуната, казваше на Дъглас, че го обича, обича го, обича го…
Събуди се. До леглото стоеше Александра и му говореше.
Взря се в мрака, после бързо примигна. В стаята не беше чак толкова тъмно, но това наистина ми се стори странно, защото когато си легна, вътре бе непрогледно като в рог. И действително, ето я там — стоеше до леглото му и се усмихваше нежно; той я виждаше ясно, съвсем ясно.
— Александра е добре — промълви тя.
Наистина ли го беше казала? И все пак той: отчетливо бе чул тези думи в съзнанието си.
Това не беше Александра. Протегна ръка към нея, но тя бързо отстъпи назад. Стори му се, че едва се отмести, но той знаеше, че е докоснал ръкава й, макар да не бе почувствал нищо друго освен неподвижния въздух.
Усети как се задушава от ужас — ужас от неизвестното, от призраци, таласъми и чудовища, която дивеят по шкафовете и излизат през нощта, за да омагьосват малките деца.
— Не — извика Дъглас, — ти изобщо не си истинска. Аз съм ужасно разстроен и ти си се явила във въображението ми само за да ме тормозиш.
Косата и беше дълга, права и толкова руса, че изглеждаше бяла. Роклята нежно се диплеше около снагата й. Поради бурята въздухът бе неподвижен и тежък.
Дъглас мислено си представи Александра. Лежеше на тясно легло в малка стая. Роклята й беше измачкана и разкъсана, косата и — разчорлена. Бледото и лице не бе уплашено. Ръцете и краката й бяха вързани с въже. Лежеше будна и той съвсем ясно чувстваше как мисли трескаво и крои планове за бягство. Това го накара да се усмихне. Не й липсваше смелост. Видя и малката къщичка, и селото, където Александра се намираше. Селото беше Етапъл.