Жорж Кадудал можеше да бъде и ироничен.
— Това е невъзможно — каза Дъглас със сподавен глас. — Ти не си истинска. Но как тогава…
— Бурята ще затихне рано сутринта.
Думите светкавично се завъртяха в главата му, Тя си отиваше, тихо и бавно направи крачка назад, като му се усмихваше и леко му кимаше. Вървеше заднешком или по-скоро се носеше във въздуха, докато накрая съвсем изчезна.
Дъглас не можеше да повярва. Скочи от леглото и се втурна в посоката, в която се беше изгубила. Нищо. Запали свещта до леглото си и я вдигна високо. Остен него в стаята нямаше никой друг. Дишаше учестено, сърцето му блъскаше в гърдите от страх, от ужас.
— Върни се, проклето видение. Страх те е! Безумен плод на въображението ми!
Не се чуваше никакъв звук освен шума от дъжда, който биеше по прозорците; от време на време някакъв клон изплющяваше по стъклото.
Така стоя още дълго — разсъблечен, треперещ, недоумяващ. Болеше го главата.
На разсъмване само леко ръмеше. Към седем часа облаците се разсеяха и слънцето се показа.
Дъглас слезе долу напълно облечен и влезе в трапезарията. За миг се спря. На масата седеше Тони Париш, пиеше кафе и закусваше яйца с бекон, пушена риба и кифли.
Той вдигна поглед и се усмихна на братовчед си.
— Ела да ядеш. После тръгваме. Не се тревожи, Дъглас, ще я намерим.
— Знам — отговори Дъглас и седна на масата. Тони почака няколко минути, докато братовчед му се хранеше лакомо, а след това попита:
— Какво имаш предвид?
Да му каже ли истината? Не, само не истината, макар че би било удоволствие да види как лицето на Тони ще се измени като при бълнуване на умопобъркан.
Усмихна се и каза:
— Жорж Кадудал я е завел в Етапъл. Тръгваме след няколко минути. Ще използваме прилива и ако имаме късмет, ще бъдем във Франция след осем часа. После ще наемем коне и ще пристигнем в Етапъл рано утринта.
— Откъде знаеш къде е тя, Дъглас? Да не би Кадудал да ти е изпратил известие, че иска откуп?
— Да — отговори Дъглас и отхапа от филията. — Получих известие. Щях да тръгна по-рано, но бурята ми попречи. Мелисанда с тебе ли е?
— Да, спи.
— Ах, да.
— Докато ядеш, разкажи ми за това приятелче Кадудал и ми обясни защо е отвлякъл Александра.
Дъглас му каза истината, нямаше причини да я крие. Не му спомена за плана на Кадудал, нито за милионите, дадени му от английското правителство да свали Наполеон, да всее смут в Париж и да възкачи на престола брата на Луи XVI — граф Д’Артоа. Разказа му за Жанин, за това как тази жена бе казала на любовника си Жорж Кадудал, че Дъглас е баща на детето й, твърде уплашена да признае, че е забременяла от генерал Бьолесен или от някой от мъжете, на който той я беше подарявал. После не могла да се отрече от думите си. Не бе предполагала, че Жорж ще потърси възмездие, докато вече бе станало твърде късно.
— Тази жена е луда! — извика Тони. — Защо ти се отплаща така, Дъглас? Милостиви Боже, та ти я спаси!
Дъглас си играеше с парченце бекон, а спомените нахлуваха в съзнанието му и отминаваха.
— От нейна гледна точка е много просто. Аз я отхвърлих.
— Не разбирам нищо. За какво, по дяволите, говориш?
Но Дъглас вече беше станал от стола.
— Ще ти кажа по пътя за Ийстбърн.
Въздухът беше свеж и прохладен. В лицата им подухваше лек бриз. Гарт бе изпълнен с енергия и Дъглас едва успяваше да го удържи. Бяха въоръжени с пистолети и ножове. Носеха високи ботуши, кожени бричове и наметала.
Най-после Дъглас каза:
— Смяташе, че не искам да легна с нея, защото генерал Бьолесен я бе превърнал в развратница. Разбира се, това не беше така. Що се отнася до генерала, напълно възможно е да се е отнасял към нея като към своя собственост и да я е предлагал на гости, на приятели, на когото му попадне. Той ми я даде да се забавлявам. Не виждам защо да не я е давал и на други преди мене. Във всеки случай тя беше ядосана и обидена, защото не я взех в леглото си, и ме набеди, когато разбра, че е бременна.
Тони поклати глава и изруга. Намръщен, каза гласно:
— Чудно ми е защо Кадудал ти е изпратил известие. Ако е искал възмездие, защо просто не е отвлякъл Александра, без да ти се обажда? Пари ли иска?
— Не, друго иска.
Тони започна да разпитва какво точно иска, но като видя непроницаемото изражение на лицето на Дъглас, замълча.
Пристигнаха в Ийстбърн навреме. Дъглас беше наел стар, но все още запазен малък кораб. Капитанът непрекъснато ругаеше, но екипажът съвестно вършеше работата си, без да обръща внимание на това. Потеглиха на път след по-малко от два часа. Имаше силен прилив.
Пристигнаха в Кале след седем часа и половина.