Тя се съпротивляваше с всички сили, когато той я качи на седлото пред себе си. Удари я с пистолета си, за да я усмири. Когато Александра се съвзе отново, главата й така болезнено пулсираше от силния удар, че й се гадеше. Лежеше подпряна на един дъб. Ръцете й бяха вързани, но реши да не се поддава на обземащата я слабост. Трябваше да бъде силна, трябваше да контролира тялото си. Едва бе успяла да се съвземе, когато той застана до нея и започна насила да налива някаква течност в гърлото и. Преди да изгуби съзнание, усети мириса на морето.
Когато се събули, разбра, че я беше упоил. Преди колко време? Нямаше представа къде се намира. Лежеше в някаква къща, здраво вързана за едно легло, мръсна, гладна, изгаряща от жажда. Но къде ли беше тази къща?
Беше сама в стаята. Ако имаше пазачи, то те стояха отвън. Мислите й бяха объркани и тя затвори очи, за да проясни главата си.
— Значи се събуди. Надявах се, че не съм те убил. Никога не съм можел да преценя колко опиат е необходим. За сметка на това — бързо добави той — мога всичко друго.
Тя отвори очи. Жорж стоеше до леглото и я гледаше. Как ли беше влязъл толкова тихо? Изглеждаше уморен, с изопната кожа по скулите и натежали клепачи. Дългата му черна коса имаше нужда от сапун и вода. Облеклото му беше като на английски джентълмен: носеше дрехи с добро качество, но измачкани и мръсни. Изражението му смразяваше. И все пак, макар и странно, тя не се страхуваше поне в този момент, защото Дъглас беше в безопасност.
— И аз се радвам, че не ме убихте. Не ви чух. Сигурно имате котешки стъпки.
Той се сепна, после сви рамене.
— Да, имам много способности и способността си да отмъщавам ценя изключително високо. Усъвършенствал съм я и съм я издигнал до изкуство. Гениален съм. За съжаление, никога няма да научиш за моята слава, защото освен това съм и дискретен. Не оставям нищо необмислено, не оставям никакви следи, нищо, което да помогне на проклетия ти съпруг да ме намери. Мъжът ти няма да те открие, така че можеш да се разделиш с глупавите си надежди, че ще дойде.
Все още не изпитваше страх, макар че лежеше по гръб, вързана за леглото.
— Ще ви кажа истината, мосю. Единственото, което искам, е съпругът ми да е в безопасност. Той е всичко за мен.
Жорж се изсмя злобно, а очите му искряха, черни като на сатаната.
— Колко трогателно! Какво романтично дете си! Представям си как наивната ти преданост ласкае лорд Нортклиф. Освен това смятам, че си достатъчно съблазнителна за окото му и достатъчно млада да бъдеш само временно удоволствие за него; макар че тази категория мъже никога нищо не може да ги задоволи — даже и такава малка девственица като тебе с благоговение в очите. Може би до края на лятото щеше да те зареже.
Александра го погледна намръщено. Той мислеше, че тя благоговее пред съпруга си само защото му бе казала, че го обича. Искаше й се да му отвърне, че не е такава глупачка, но вместо това каза:
— Мислите си за Жанин.
Жорж Кадудал отново трепна.
— Откъде знаеш за нея? Нима наистина е толкова безочлив, че ти е казал какво е направил с нея? Похвалил ли ти се е? На тебе? Съпругата му?
— Каза ми, че във Франция я е спасил и че я е завел в Англия.
— Ха, така. Вярвам на Дъглас Шербрук толкова, колкото бих могъл да вярвам на един безскрупулен англичанин. Той ме предаде. Изнасили я. Онова животно, което я държеше в плен, я дало на Дъглас, защото спечелил на карти, и той я изнасилил няколко пъти, жестоко и болезнено. После поискал да му помогне, защото моята Жанин е със силен характер и лесно не се поддава. Такава цена й е поискал той, за да я отведе в безопасност — при мене в Англия.
— Не, Дъглас никога не би направил това. Той е джентълмен, човек на честта. Измамили са ви. Тази Жанин ви е излъгала. Така ми се иска да знам защо го е направила, но не говоря френски и не разбрах какво каза на Дъглас. Попитах го, но той отговори, че не е моя работа.
Жорж беше решил да изнасили тази малка кокошчица и после да я върне на Дъглас бременна. Изобщо не се съмняваше в способността си да го направи. Нямаше да му е нужно много време. Така щяха да са квит, а след това щеше да продължи с плановете си за отвличане на Наполеон. Но тя напълно се разминаваше с очакванията му. Той разтърси глава, като си спомни как бе реагирала в онази проклета книжарница и как неистово бе крещяла на ужасния си френски. Даже го бе ударила по носа с оная нейна книга. Носът му не беше счупен, но никога нямаше да забрави унижението и болката. Погледна я замислено. Защо не плачеше? Защо не му се молеше да я пощади, защо не просеше милост?
— Кога си я чула да говори с Дъглас?
— На бала у семейство Райли. Видях я как стисна ръкава му. Изглеждаше така, сякаш искаше да го прелъсти. Опитах се да чуя, да подслушвам, ако така ви харесва повече, но вече ви казах, че не говоря френски. Това беше такова предизвикателство. Опитах се да накарам Дъглас да ми каже, но той не пожела. Твърде честолюбив е, за да наруши дадената дума. Много съм жадна. Може ли малко вода?