Той слезе от коня, а после свали и нея.
— Влез вътре, пий вода, почини си. Ако посмееш да си покажеш носа навън, ужасно ще съжаляваш.
Ако я беше заплашил Дъглас, Александра не би му обърнала никакво внимание. Жорж Кадудал и бе непознат. Беше й показал, че е жесток, безмилостен и непоколебим. Може би искаше да я убие? Защо тогава й бе дал вода? Нещата някак си се разминаваха.
Влезе в къщата, пийна малко вода и седна на един от разнебитените столове.
Когато той прекрачи прага и ритна вратата зад себе си, тя просто го гледаше. Беше измил кожените си бричове и противната миризма вече не се усещаше.
— Ще ме убиете ли? — попита го тя.
— Не.
— Какво ще правите с мен?
Погледна я.
— Да не искате откуп? О, не!
Бледото й лице побеля като платно, Той знаеше какво си мисли тя — че ще изпрати известие на граф Нортклиф и ще го накара да дойде тук, за да го убие. Никога преди това не бе виждал такава покъртителна болка. Нямаше да се остави да го трогне. През живота си бе виждал повече смърт, отколкото тази малка кокошчица би могла да види, ако имаше дванадесет живота. Беше убил повече хора, отколкото един английски полк.
Тя се впусна да го убеждава:
— Не, Дъглас няма да дойде, няма, заклевам ви се. Той е влюбен в сестра ми Мелисанда. Принуден беше да ме задържи, защото братовчед му ме ожени за него по погрешка. Стана ужасно недоразумение, Дъглас иска да си отида, истината ви казвам. Моля ви, мосю. Моля ви! Него изобщо не го е грижа за мене.
— Сигурно не можеш да готвиш. Обзалагам се, че си една от тези напълно безполезни английски дами, който никога в живота си не са си цапали ръчичките.
— Не съм безполезна! Аз съм чудесна градинарка. — Замълча, а после бавно продължи:
— Вярно е, че не мога да сготвя нищо вкусно. Съжалявам, но всъщност изобщо не съм гладна.
Той изсумтя, а после тръгна към малката кухничка в далечния ъгъл на стаята. Извика й през рамо:
— Не мърдай оттам.
Александра не се помръдваше. Седеше си и поглеждаше ту към вратата, ту към малката ниша, където беше той, ту към дебелия слой прах, покриващ всичко в стаята.
— Къде сме? — извика му тя.
— Затваряй си устата.
— Знам, че сме във Франция.
— Откъде знаеш?
Не беше съвсем сигурна и се зарадва, че заключението й толкова лесно се потвърди. Спомняше си мириса на морето, а после някъде отдълбоко изплува споменът за пътуването с лодка.
Десетина минути по-късно той донесе две чинии. В едната имаше дебели филии хляб, а в другата — яхния, която ужасно вонеше на чесън. Александра едва не си запуши носа.
— Изяж едно парче хляб. Така ще се почувстваш по-добре.
Тя дъвчеше, като се стараеше да не го гледа как гълта отвратителната яхния.
Хапна малко хляб. Погледна към купичката с масло, но не посмя да си намаже. Жорж продължаваше да загребва от яхнията.
Не издържа и го попита:
— Какво ще правите с мен?
Той вдигна поглед към нея.
— Първо ще ти съблека дрехите. После ще те изнасиля, както мъжът ти изнасили моята Жанин. Ще живееш при мен, докато забременееш. Чак тогава ще те върна на Дъглас.
Гледаше го недоумяващо. Мъжете трудно можеш да ги разбереш.
— Но от това няма никакъв смисъл — каза тя, като отметна глава настрани.
Жорж запрати лъжицата към стената, стана от стола, опря длани върху грапавата дървена маса и се наведе към пея.
— Ще млъкнеш ли най-после. Бръщолевенето ти ме дразни. Разбра ли?
— Не, не разбрах. Изглежда невероятно глупаво, безчестно и непочтено дори само да си помислите такова нещо. Искате да ме насилите? Да ме държите тук и да ме унижавате по този начин. Не, това е безразсъдство. Освен това Дъглас ми каза, че понякога минава дълго време, докато една жена зачене. Да не би да възнамерявате да ме държите тук през следващите пет години?
Той изръмжа от яд и от безсилие.
— Защо, по дяволите, не ме молиш за милост?
Тя го гледаше втренчено.
— Да не съм чул дума повече!
Александра продължаваше да стои безмълвна.
— Ще ти донеса вода да се изкъпеш. Когато те обладавам, искам да миришеш хубаво.
Не можеше да му позволи това. Знаеше, че няма да му позволи. Но как да го спре? Той беше по-силният, жадуваше отмъщение и тя бе осъзнала, че Кадудал е човек, който, веднъж посветил се на нещо, не може лесно да бъде отклонен от пътя си. Дори мисълта да живее пет години с нея не го разубеди.
Какво да прави?
Главната улица на Етапъл беше отрупана със сергии. Продаваше се всичко — от картофи до къпини. Тони и Дъглас слязоха от конете си и ги поведоха напред, като с мъка си пробиваха път.
Дъглас изруга. Трябваше да заобиколят Етапъл — не, той бе решил да го огледа добре, в случай че им се наложеше да се скрият. Как така не се беше сетил каква безумна бъркотия цари в пазарните дни?