Двадесет минути по-късно Тони гризеше ябълка, а Дъглас — морков.
— Трябваше да хапнем нещо — каза Тони.
Дъглас отново изруга.
— Остана още малко, Дъглас. Сигурен ли си, че тя е в чифлика?
— Там е.
Дъглас слезе от коня и купи ябълки. Хвърли една на Тони.
— Яж, братовчеде.
Продължиха пътя си.
— Или ще съблечеш тези дрехи, или ще ги разкъсам.
Знаеше, че ще го направи, но не можеше да си представи да застане гола пред него. Той не беше Дъглас. Друг като Дъглас нямаше.
Над ваната се издигаше пара. Топленето на водата му беше отнело половин час, но тя все още не бе измислила как да му избяга.
— Лицето ти е мръсно.
— Като се проврях през прозореца, паднах на земята по лице.
— Събличай тези проклети дрехи.
Стоеше безмълвна, само поклати глава.
Той въздъхна. Изглеждаше нещастен, несигурен. Нахвърли се върху нея. Александра се съпротивляваше, наистина се съпротивляваше — риташе го в слабините и го караше да реве от болка, но след няколко минути остана гола и разтреперана, а дрехите лежаха разкъсани и разхвърляни по земята.
— Ето тук.
Хвана я под мишниците и я сложи във ваната. Подаде и изтривалка и сапун.
— Да се изкъпеш добре.
Изглеждаше напълно безразличен към нея. Това така я успокои, така я изненада. Гледаше го, без да казва нищо. От майка си знаеше, че мъжете стават необуздани, като видят разголените женски форми. Поне при Дъглас това беше така, макар че му бе необходимо да я погледне няколко пъти, докато се поддаде. Може би на мъжете им трябваше време да свикнат с нея, преди да ги завладеят животинските страсти. Помоли се при Жорж Кадудал това да отнеме много по-дълго време — може би десетилетие.
— Измий си и косата. Изглежда отвратително. Не обичам червенокоси жени.
„Чудесно“ — помисли си тя и отвърна:
— Добре.
Погледна я с онзи мрачен поглед, който будеше у нея повече въпроси, отколкото отговори. След това излезе от стаята, като ругаеше под носа си.
Александра започна да се къпе.
За нещастие тя беше толкова уморена, че заспа. Сепна се, като чу гласа на Кадудал:
— По дяволите, водата е почти студена. Заспала си? Господи, това никак не е нормално. Би трябвало да кроиш планове, да се страхуваш от мен, да викаш за помощ. Свърши ли?
Тя поклати глава и се потопи по-дълбоко във водата.
Той й се намръщи така, както би се намръщил на лете. Грабна мократа изтривалка, насапуниса я и започна енергично да търка лицето й.
Александра се опита да извика, но в устата й влезе сапунена пяна. После почувства ръцете му върху гърдите си и застина.
— Я виж ти! — възкликна Жорж, впил поглед в гърдите й. Поклати глава навъсен, а тя опитваше да се отскубне от ръцете му. Сякаш той насила се стараеше да я гледа. — Смайващо. Много си надарена. Трябваше по-рано да забележа какви гърди имаш, но съм толкова уморен… Прекалено съм зает с бъдещите си планове. Ти си само едни досаден товар, но все пак… — Отново поклати глава и се намръщи.
След това се овладя. Надигна се и й подхвърли изтривалката.
— Свършвай с къпането и недей да заспиваш, защото ще стане по-лошо.
Тя привърши бързо. През цялото време й се струваше, че я гледа, макар и да знаеше, че е в другата стая. Когато излизаше от ваната, той вече беше влязъл. Подхвърли й тънка прокъсана хавлия. Тя бързо се загърна с нея.
— Ето и за косата ти — каза той и й подхвърли още една кърпа. — Казах ли ти, че не харесвам червенокоси жени?
— Да, уточнихте тази подробност. Няма ли да излезете, мосю?
— Не, искам да ти се нагледам до насита. Това ще ми подейства възбуждащо, поне така си мисля. Ще ми помогне да свърша по-скоро.
— Бих предпочела да не е така.
Той сви рамене — типичен за французите многозначителен жест, който казваше всичко и нищо. Тя знаеше какво точно означава това.
Уви се плътно в хавлията, след това взе парцаливата кърпа, за да избърше косата си.
— Ела в другата стая — обърна се към нея той. — Запалил съм огън. Лято е, но тук е хладно. Помислих си, че огънят ще сгрее не само стаята, но и кръвта ми. Трябва да го направя дал съм си клетва.
Александра го последва, като поглеждаше към входната врата.
— Дори и да ми избягаш — равнодушно рече Жорж, — не виждам как можеш да хукнеш боса и само по хавлия.
— Прав сте — отвърна тя и застана пред камината. Стопли се и се почувства добре. Стоеше там и търкаше косата си, търкаше, докато кожата я заболя. Искаше й се да отложи това, което знаеше, че ще последва.
— Достатъчно — накрая каза той.