— Ето топла вода — обади се Жорж. — Как е тя, Дъглас?
— Ще се оправи. Трябва да се оправи.
Жорж го погледна недоумяващо.
— Тя мислеше, че няма да я потърсиш. Каза ми, че си влюбен в сестра й и не те е грижа какво правя с нея.
— Понякога говори глупости — отвърна Дъглас, без да откъсва очи от лицето й.
— И аз така си мислех. Тя е необикновена. — Жорж въздъхна и прокара ръка по косата си. — Не можех да я изнасиля. Истината ти казвам. По дяволите, мога да убия сто мъже, без да ми мигне окото, но нея… Съжалявам, че я отвлякох. Сбърках. Ти не си изнасилил Жанин, нали?
— Не съм.
— Малката беше сигурна, че не си. Знам, че си човек на честта.
Дъглас се усмихна.
Тони донесе одеяло и я зави. Постави ръка на челото й. То беше студено.
Кадудал се извърна. За изненада на Дъглас на лицето му беше изписана болка.
— Аз съм виновен — каза Жорж като на изповед.
Дъглас го погледна с присвити устни.
— Кажи ми какво се случи? — попита той.
— Тя ми избяга. Дадох й да пие вода, а после забравих да вържа ръцете й. Тя ме обърка. Не знам как е успяла да мине през това тясно прозорче. Паднала по лице в калта. Хукнала да бяга, но аз я настигнах. Метнах я на коня и тогава започна да повръща.
— Чувал съм, че помятането е нещо съвсем естествено — обади се Тони. — Ако не е писано семето на мъжа да остане в женската утроба, тя го изхвърля. Понякога това се случва.
— Ако не я бях отвлякъл, нямаше да се случи.
— Така е — каза Дъглас, без да вдига поглед от бледното лице на жена си. — Ще ти откъсна главата заради това.
— За бога, Дъглас — намеси се Тони, — никога няма да разберем дали той е виновен или не. Вече си получи заслуженото. Станалото — станало. Тя ще се оправи и ще ти роди наследник. Освен това, ако Кадудал е причината, той ще гние в ада и дяволът няма да го остави на мира.
— Съмнявам се, че на дявола ще му остане време да накаже Жорж за това злодеяние. Той има достатъчно други грехове. — Дъглас замълча, а после добави: — Освен това, Тони, изобщо не ме е грижа за някакъв си „скъпоценен“ наследник. — Погледна към Жорж. — Ако умре, ще те убия. След това дяволът ще се занимае с тебе.
— Може би заслужавам точно това — каза Жорж и сви рамене. Лявото му око бе полузатворено от нанесените му удари.
Тони нищо не каза. Жорж отиде до мръсния прозорец. Мина известно време в мълчание. Изведнъж Жорж започна да ругае. Тони и Дъглас го погледнаха. Той отиде и отвори със замах входната врата.
На прага стоеше Жанин Доде — мръсна, разчорлена, с пистолет в ръка. Хвърли се към Жорж и го разтърси, като му крещеше на френски:
— Нали не си я изнасилил. Кажи ми, че не си! — Притихна слисана. — Дъглас, ти си тук?
— Да.
— Кой е този човек?
— Братовчед ми, лорд Ратмор.
— А тази жена, жена ти… Какво й е? Всичката тази кръв… — Боже. Жорж, нали не си я убил?
— Не — спокойно отвърна Дъглас, — тя пометна.
Тя се разрида, Жорж я прегърна и се опита да я успокои. Внимателно взе пистолета от ръката й и го пъхна в джоба си.
— Аз съм виновна, аз съм виновна… — повтаряше тя.
— Стига си циврила! — кресна Дъглас. — Млъкни, Жанин. Александра е тук по твоя вина. Обзалагам се, че е била уплашена до смърт, защото Жорж я е заплашил с изнасилване. Така искал да си отмъсти за това, което уж съм направил с тебе.
— Ха! — възкликна Жорж. — Тя изобщо не се уплаши. Сякаш е направена от стомана. Никога в живота си не съм виждал жена да се държи така. Накара ме да се почувствам като непослушен ученик, който заслужава бой с пръчка.
Но все пак той знаеше, че я бе довел до ужас, и сега съжаляваше за това. Страхуваше се да го признае на глас, защото тогава вината му щеше да стане непоносим товар. Не можеше да разбере какво става с него. Беше убивал без никакви угризения. Щеше да направи всичко възможно да върне Бурбоните на френския трон. Но тази жена определено беше нещо различно.
— Какво търсиш тук, Жанин?
Тя вдигна глава, като чу гласа на Дъглас.
— Като разбрах какво е направил Жорж, реших, че съм длъжна да дойда. Трябваше да го спра. Трябваше да му кажа истината.
— А каква е истината, cherie?
Жанин се отдръпна от него и сведе поглед.
— Той ме изнасили — не Дъглас, а генералът… много пъти. Караше ме да правя унизителни неща — на него и на други мъже. Когато ме подхвърляше на някого, често пъти гледаше. О, Жорж, той непрекъснато ме заплашваше, че ще убие баба ми, ако му откажа. Детето, което нося, никога няма да разбере кой е баща му, защото и аз самата не го знам. О, Господи!
Само тихите й ридания нарушаваха настъпилата тишина.
— Защо обвини лорд Нортклиф? — попита Жорж. Суровият му тон накара Тони да трепне.