— Той беше мил с мен.
— Наистина благородна причина.
— Това е обяснимо — каза меко Дъглас. — Страхувала се е, че няма повече да я искаш, ако разбереш какво е правил генерал Бьолесен с нея. Решила е, че аз ще съм по-подходящ баща на детето й от който и да е от онези негодници.
— Всички тези мръсници трябва да умрат — изсъска Жорж.
— Прав си — съгласи се Дъглас.
След няколко минути напрегнато мълчание Тони се обади:
— Всичко това е много интересно, но виновникът за цялата тази трагедия сега може би се забавлява някъде. Другите така и ще си останат неизвестни, но защо да не дадем на това приятелче Бьолесен един хубав урок, който той никога няма да забрави. Защо да не плати за цялото това нещастие?
Жорж Кадудал рядко се усмихваше. Неумолимо преследваше каузата, в която вярваше. Не можеше да си позволи да се размекне. Всичко хубаво и светло беше изчезнало от живота му преди много години, когато видя екзекуцията на майка си, баща си и двете си сестри, по заповед на Робеспиер. Изцяло се беше посветил на делото си, а такъв човек не се смее.
Усмихна се още по-широко.
— Исусе — каза той. — Как да го убия? Има толкова много начини, наистина много. Такъв богат избор! Бавно ли да го убия? Да го накарам ли да вие и да се моли по-скоро да дойде краят на мизерния му живот? Дали да го удуша с въже?
Потри ръце и с блеснали очи обмисляше планове за действие.
— Забравяш, че около него има безброй войници. Живее в крепост. Навсякъде ходи с въоръжена охрана. Освен това познава теб, мен и Жанин.
— Мен никога не ме е виждал — обади се Тони.
— Не, Тони — каза Дъглас, — ти няма защо да се намесваш.
— Така ли? Смятам, че…
Александра тихо простена. Отвори очи и видя Дъглас, наведен над нея. Той нежно и се усмихваше.
— Ще живея ли. Дъглас?
Той се наведе и нежно я целуна по устните.
— Разбира се, че да. Липсва ми безочливият ви език, мадам, липсват ми трогателните ви опити да говорите френски. Но от всичко най-много желая да ви притисна в прегръдките си.
Тя плачеше — не искаше да плаче, но сълзите й се стичаха по бузите. Той ги избърса с пръсти.
— Не плачи, любов моя. Не искам да си болна. Хайде, стига. Стопли ли се достатъчно?
Тя му кимна, като преглъщаше.
— Ще продължа да притискам тези кърпи към тебе още малко. После ще те измия и ще се почувстваш по-добре.
— Загубих детето. Загубих наследника ти, Дъглас, а това бе всичко, което ти искаше от мен. Обещах да ти служа за разплод, но не можах… Толкова съжалявам, но…
— Не говори така. Станалото — станало. Важното е ти да си добре. Разбираш ли? Говоря ти истината.
Мразеше болката в очите и — болката от това, което тя смяташе, че е непоправима загуба за него. Той щеше да я убеди, че не е така. И накрая тя щеше да му повярва. Готвеше се да каже нещо, когато видя, че Александра вече не плаче. Беше присвила очи. Удивително бе как в един момент можеше трогателно да плаче, а в следващия — да бъде изпълнена със злоба.
— Какво прави тук тази уличница, Дъглас? Пак ли е тръгнала след тебе? Не мога повече да търпя! Какво да й кажа.
— Добре. Je suis la female de Douglas et je l’aime. Il est a moi.
Погледна го подозрително.
— Казваш й, че си моя съпруга и че ме обичаш. Казваш й, че ти принадлежа.
— Повтори го пак.
Той бавно повтори думите, а след това Александра ги изкрещя на Жанин Доде. Всички мълчаха слисани.
— Мисля, че предпочитам твоето merde — замислено каза Жорж. — То вкамени всички в Хукамс — любимото място на английската аристокрация.
Дъглас се усмихна, а Александра продължаваше да гледа Жанин с присвити устни.
— Кажи й, Дъглас, кажи й, че ако някога пак излъже нещо за тебе, ще я накарам горчиво да съжалява.
Дъглас не се поколеба. Предаде думите й на безупречен френски. Жанин погледна Дъглас, след това погледна Александра и кимна.
Жорж опипа челюстта си.
— Добре, че няма нищо счупено — каза той на Дъглас.
— Заслужаваш да те пребия от бой, но Тони е прав — Бьолесен трябва да плати за престъпленията си.
— Тя ли ти насини окото? — попита Жании.
— Не, макар че е способна да насини и двете ми очи.
Часът беше един през нощта. Нямаше луна. Тъмни облаци покриваха небето. Нямаше и звезди, които да хвърлят светлина върху тримата мъже. Те прибягваха приведени от едно дърво до друго.
Хубавата къща на кмета беше тъмна. Около нея патрулираха четирима войници. Бяха уморени и отегчени, говореха си тихо, за да не заспят.
Тримата бяха приклекнали на не повече от петнадесетина метра от часовоите.
— Тони, ти се погрижи за този отдясно — прошепна Дъглас. — Ти, Жорж, поеми другия в онзи край.