— Съжалявам, ако преди три години те е наранил Мелисанда. Но недей, не се опитвай да се връщаш към миналото, скъпа моя, защото аз знам истината и тя е по-различна от тази, която си поднесла на доверчивата си сестра. Това не е важно сега, но трябва винаги да помниш какво стана тогава. Преди да тръгне, графът изясни мотивите си, както тогава ми се стори, съвсем ясно. Сама виждаш, че оставаш единствената, която в случая има последната дума. Беше и единствената, която спечели неговото благоразположение и го задържа. Сега той доказва, че само ти можеш да съединиш в едно любовта и опората.
Мелисанда беше най-красивото създание, което херцогът беше виждал. Той се гордееше, че тя му беше родна дъщеря. Беше прелестна и от рождение я пазеха и й угаждаха. А защо да не я разглезват и да не дават всичко, което поиска, би попитала жена му? Тя беше толкова красива, толкова съвършена, че го заслужаваше. И Джудит щеше да каже, че Мелисанда заслужава най-малкото дук, а не някакъв граф, бил той най-богатият наоколо. Но изобилието от дукове не беше толкова голямо, едни бяха с единия крак в гроба, а други не бяха представителни. Бащата се вгледа в дъщеря си, опитвайки се по вида й да налучка думите, които биха поласкали нейната чувствителност и биха излекували наранената й гордост.
— И все пак — каза тя след няколкото мига мълчание, — въпреки всичко той желае твърде много. Не го искам, татко. Трябва да му отговориш, да информираш негово нахално величество, че го намирам противен, да, точно така, безкрайно противен, приличен на Огълторп, който беше отвратителен като жаба. Не го искам и ще се омъжа за друг.
Тя замлъкна и заснова наоколо, обхванала пламтящите си страни с ръце.
— О, Боже, ами ако той смята, че е разбил сърцето ми преди три години и затова не съм се омъжила? Ами ако е повярвал, че съм се привързала към него? Не мога да понеса това татко, просто не мога. Какво да правя?
Дукът утешително въздъхна. Гордост, помнели си той, проклетата гордост. Е добре, той ще й вдъхне гордостта на цялото си родословие. Приливът на вдъхновение го накара да се усмихне.
— Горкият — изрече той с натъжен глас и поклати глава.
Мелисанда се обърна към баща си, премигвайки смутено:
— Какво горкият?
— Е, граф Нортклиф, разбира се. Човекът те желае от три години, явно страда повече, отколкото ти и аз бихме могли да си представим. Той те иска, Мелисанда, но се чувства изцяло отдаден на Англия, като почтено разграничава онова, което приема за свой свещен дълг. Той не пренебрегна честта си въпреки страстното си желание да те има. За това ти едва ли би могла да го виниш. Сега той се опитва да възстанови нещата. Привързан е към тебе. И коленичи пред теб, скъпа моя, с молба да му простиш и да бъдеш така добра да се омъжиш за него.
Дукът не възнамеряваше да казва на дъщеря си, че преди девет или десет месеца графът е напуснал армията.
Едва ли трябваше Мелисанда да научи, че макар и вече свободен, той не бързаше да се жени за нея.
— Беше доста объркан — каза Мелисанда бавно. — И макар че го карах да се посвети на абсурдния си дълг, той наистина изглеждаше много объркан.
— Той е граф Нортклиф и имението му е едно от първите в Англия.
— Да, това е истина.
— Той притежава и състояние, и име. Все още влиза и в сметките на правителството. Дочух, че е съветник на военния министър и на Адингтън. — Дукът замълча и ловко вмъкна: — Човек с неговото положение има безкрайна нужда от елегантна и способна жена, която да контролира обществените му задължения. А доколкото си спомням, той е и представителен мъж. Чувам че е много търсен на приемите в Лондон.
— Той с много мургав. Сигурно е космат. Аз не харесвам толкова тъмни мъже, а пък е и граф.
— Преди три години доста ти допадаше.
— Може, но тогава бях много млада. Сигурно е станал още по-безжалостен. Не се смееше често, беше твърде сериозен. Да, усмивките му бяха доста редки.
— Тогава беше сериозно ранен.
— Въпреки всичко рядко проявяваше чувство за хумор тогава, когато на мен ми беше забавно. Грешка беше, че забелязах това, но не му обърнах внимание.
— Но, скъпа моя, как би могъл да бъде толкова жесток, когато те обожава? Той изпитва искрено уважение към теб и това е учудващо за неговия характер. — Дукът казваше истината, макар по отношение на дъщерите си да беше като със завързани очи. Той искаше да ги види колкото е възможно по-скоро омъжени.
— Не по-малко учудваща е предаността му към неговата страна?
— Сега той ще бъде предан и на теб, неговата съпруга, не само към страната. Ти си умно момиче, Мелисанда. С такъв предан съпруг можеш да уреждаш нещата, както си искаш. Ах, как ще засияеш, като заемеш полагащото ти се място като графиня Нортклиф в лондонското общество!