Останаха в прикритието си до момента, когато се разнесе мълвата, че през нощта щабът на генерал Бьолесен бил превзет, часовоите — ранени и вързани, а самият генерал — отвлечен. Хората влизаха през широките порти и обсъждаха новината.
Отначало там нямаше повече от петдесетина мъже и жени. После народът взе да се насъбира. Мълчаха и гледаха. Чу се кикот, тук-там някои избухнаха в смях. Прииждаха все повече и повече хора. Смехът ставаше все по-силен. Генералът бълваше ужасни ругатни. Заплашваше, че ще реже ръце и крака, че ще изтръгва езици и че ще дере кожи. Публиката не му обръщаше внимание.
— Мили Боже, каква свиня! Голяма тлъста свиня от генералска порода! — извика един мъж.
— Вижте му оная работа. Колкото парченце наденица!
— А шкембето му! Оядено е от храната, която хората му крадяха от нас, ненаситна свиня такава!
— Свиня, свиня! Вижте свинята!
Тримата се спогледаха. Предпазливостта вече беше излишна. Врявата стана оглушителна. Смееха се и се потупваха по гърба. Жанин така се въодушеви, че прегърна Тони.
Качиха генерала на висока дървена платформа. Здраво го завързаха за един стълб. Ръцете му бяха силно извити назад, а коремът — неприлично изпъчен. Бяха го съблекли чисто гол. Точно над носа му стърчеше свинска зурла. На главата му се мъдреха две свински уши, който Жорж бе откраднал от един месар. Всичко останало представляваше тлъста розова маса и други орнаменти не бяха необходими.
Хората му се опитаха да се доберат до него и да го освободят, но тълпата ги отблъсна. Тя не се беше насладила докрай на забавлението.
Най-после Дъглас им даде знак да тръгват.
— Жорж, ти се смееш. Не мога да повярвам. Никога не съм те виждала да се смееш! — възкликна Жанин.
Лицето му веднага придоби сериозно изражение.
— Това никак не е хубаво — каза Жорж.
— Човек трябва да се смее — обади се Тони. — Това му помага да запази душевното си равновесие, помага му да разбере колко абсурден може да бъде животът.
Дъглас мълчеше. Единственото нещо, което искаше, бе да види жена си. Александра толкова много го молеше да дойде, но той не й позволи. Още беше твърде слаба. Убеждаваше го, но той не искаше и да чуе. Съжаляваше, че не я бе довел. Тя безкрайно щеше да се забавлява.
Сега трябваше да напуснат Франция и да се върнат вкъщи.
Три дни по-късно Дъглас прекрачи прага на Нортклиф Хол с Александра на ръце. Зад тях вървеше Тони.
Врявата беше също така оглушителна, както при развенчаването на генерал Бьолесен, само че тяхното пристигане беше радостен повод. Дъглас погледна нагоре и видя Мелисанда. Тя слизаше по широката стълба. Беше невероятно красива, толкова красива, че дъхът ти да спре. Дъглас само й се усмихна. Тя се оглеждаше за Тони и когато го видя, повдигна полите си, затича се с все сила и се хвърли в прегръдките му. Извика колкото й глас държи:
— Колко е хубаво, че се връщаш здрав и читав. Толкова се безпокоях, толкова… — Не можа да каже нищо повече, защото Тони шумно я разцелува.
Дъглас все още се усмихваше. Погледна към жена си и видя сълзи в очите й. Той силно се изплаши.
— Да не ти е лошо? Какво ти е? Боли ли те нещо?
Тя поклати отрицателно глава и избърса очи с опакото на ръката си.
— Александра, след две минути ще бъдем заобиколени от петдесет слуги, Синджън и майка ми. Кажи ми какво има.
— Тя е толкова красива.
— Кой? Мелисанда ли? Да, така е. Какво от това?
Александра замря в ръцете му. Той й се усмихна.
— Още ли ме ревнуваш от нея?
— Не, дявол да те вземе.
— Знам, че ме ревнуваш, глупавото ми момиченце. Кажи ми, Алекс, Мелисанда говори ли френски?
— Не, говори безобразно с още по-ужасно произношение от моето. За сметка на това Мелисанда рисува толкова хубаво.
— Тя нямаше като теб да се опита да ме спаси.
— Това е дребна работа.
— Чудя се — продължи Дъглас със закачлива усмивка — как може да се каже това на френски. Чуй ме, Алекс…
— Ти ме нарече Алекс!
— Защо не! А може би предпочиташ „любима“? Вироглава, но желана, своенравна, прекрасна. Чуй какво ще ти кажа. Сестра ти е красива, нищо ново под слънцето. Но тя не е като тебе. Сега това вече няма значение. Важното е, че под нежното настойничество на Тони тя е станала много по-добра. Вчера той ми каза, че скоро ще дойде денят, когато характерът й ще отговаря на красотата й.
— Наистина ли, Дъглас?
— Кое?
— Желана?
Той я целуна. Чу се смях и Дъглас бавно вдигна глава. Пред него стоеше Синджън, ухилена до уши. Зад нея видя майка си. Тя го гледаше строго.
— Къде беше, Дъглас? — извика му тя. — Какво става тук? Настоявам да ми кажеш. Защо я носиш на ръце?