— Каква е тази перука? Господи, прилича ми на косата на Невестата дева. И тази ефирна рокля! Дъглас, да не искаш да кажеш, че… Не мога да повярвам!
— Не можеш да повярваш, че Синджън е нашият призрак? Фактите говорят друго. Ето ти доказателства.
Александра трескаво се опитваше да си спомни кога за първи път бе видяла духа. Бързо се сети. Синджън беше дошла в Лондон, нямаше никаква грешка.
Тъкмо се канеше да му го каже, когато забеляза, че Дъглас втренчено гледаше към прозореца. Устните му бяха побелели. Стоеше неподвижен и напрегнат, сякаш беше скован. Александра не каза нищо. Най-накрая той се обърна към нея:
— Всъщност по-малката ми сестра през цялото време си е играла на духове, защото е искала да раздвижи нещата и да се позабавлява за наша сметка.
Александра поклати глава. Готвеше се да каже нещо, но Дъглас я изпревари:
— Синджън е била. Нямало е нищо необикновено, нищо призрачно. Истинско живо същество, а не изплъзващ се фантом, който чуваш със съзнанието си. Нищо подобно. Всичко е реално, истинско. Разбираш ли, Александра?
— Разбирам.
Целуна я и погледна перуката и роклята.
— Реших да не споменавам нищо пред Синджън. Не искам да я слушам как ще отрича и ще протестира. Просто ще оставим нещата така. Недей да спориш с мен, вече съм решил. Разбираш ли. Александра?
— Разбирам.
— За разлика от моите предшественици аз няма да пиша за тази прокълната Невеста дева, въпреки че тя ми беше от голяма полза. Носех я в съзнанието си, макар че не я възприемах като нещо реално. Като изгоря маскировката на Синджън, духът с образа на младата жена вече няма да се появява. Никога повече. Идването й няма вече да бъде регистрирано в някакви си глупави дневници. Така трябва да стане. Така и ще стане. Разбираш ли, Александра?
— Разбирам.
— Добре — каза той и я целуна отново.
Тя погледна след него. Поклати глава, усмихна се, и пак се зае с ръкоделието си.