Дукът спря, съзнавайки, че всички семенца са добре посадени, напоени, наторени. Може би малко бе прекалил. Сега трябва да изчака да види дали самата тя ще поиска семената да покълнат. Не се решаваше да я заплашва, но щеше да го стори, ако Мелисанда дръзнеше да откаже.
При обикновени обстоятелства замисленият й вид щеше да го направи особено внимателен, сега гладкото й чело беше свъсено, а тя внимаваше да не си позволява излишни мимики, който намаляваха красотата й. Но те й придаваха по-земен вид. Слава Богу, скоро друг щеше да се тревожи от гневните и изблици, цупения и пристъпи на ярост, които неизбежно влошаваха храносмилането му. Въпреки това мъжът, който би станал неин съпруг, безспорно щеше да притежава една от най-красивите жени на Англия.
Дукът се питаше дали това е достатъчно. Харесваше граф Нортклиф, смяташе го за приятен млад човек. И тъй като беше отново здрав, той сигурно бе станал по-ведър и усмихнат. Не си го спомняше като прекалено сериозен или суров.
И най-важното — дукът щеше да разполага с крайно нужните му за финансовата независимост на имението средства.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Какво мислиш, Алекс? Трябва ли да се съглася на женитба с Дъглас Шербрук?
Защо, недоумяваше Александра, докато наблюдаваше сестра си, хората изобщо си даваха вид, че се интересуват от мнението на другите? Като че ли Александра повече от всички предразполагаше хората да се отпуснат пред нея и да изкажат най-съкровените си мисли, както и да я попитат как тя вижда нещата. Но, разбира се, не можеше и да очаква, че те ще се вслушат в това, което им казва.
Бавно повдигна глава и каза:
— Мисля, че Дъглас Шербрук заслужава да се ожени за най-красивата жена на света.
Това спря Мелисанда, която се разхождаше неспокойно из спалнята си, изцяло погълната от собствените си мисли.
— Какво каза?
— Мисля, че Дъглас Шербрук…
— Добре де, чух те! Е, ако реша да се омъжа за него, това ще е и твое желание, нали?
Александра изгледа замислено сестра си и каза бавно:
— Надявам се, че Дъглас Шербрук ще повярва това.
Мелисанда бе почти убедена, че превръщането й в графиня Нортклиф ще запълни по подходящ начин живота й, когато майка й, нейно благородие лейди Джудит, се втурна в спалнята. По хлътналите й бузи бяха избили червени петна, тя кършеше ръце, когато заговори:
— Баща ти казва, че скоро ще се омъжиш за графа… следващата седмица, ако може да бъде уредено! Казва, че нямало да има нужда да ходим в Лондон! О, този човек е невъзможен! Какво ще правим?
— Знаеш, че нямаме пари, мамо — каза тихо Александра. — Лондон би струвал цяло състояние на татко. И той не може да си позволи.
— Глупости! Това е вечното му оплакване. Аз искам да отида в Лондон. Колкото до теб, моето момиче, и ти трябва да си намериш съпруг, а няма да можеш да го направиш тук, защото никой няма да виси на градинската ограда и да наблюдава как плевиш ужасните си растения! След като сестра ти избере джентълмена, когото иска, тогава другите ще разберат, че ти си следващата. Ще загърбят чувствата си към сестра ти и ще се обърнат към теб. Както казах, баща ти винаги се е оплаквал, че няма пари за нищо, но винаги е намирал за другите, но не и за бедния ти брат, който е неспособен да изтръгва достатъчно от него, за да живее така, както подобава на един млад джентълмен в Лондон. Това е ужасно и аз току-що го заявих на негова светлост.
Лейди Джудит се спря, за да си поеме дъх.
— И какво каза татко? — попита бързо Александра, за да се възползва от краткото прекъсване.
— Каза, че трябва да си гледам работата, ако това изобщо те интересува, моето момиче.
Александра се чудеше защо баща и е споделил с жена си за женитбените планове, но реши, че може би е бил принуден да го направи. Тя наблюдаваше с голяма доза незаинтересованост как майка й и Мелисанда се наддумваха, докато изпаднат в необуздан гняв. Винаги се получаваше така, когато спореха. Александра стана и излезе от изисканата, издържана в прасковено-розово спалня. Напускането й мина незабелязано.
Александра знаеше, че Мелисанда ще се съгласи да се омъжи за графа. Знаеше също, че на този ден би поискала да се намира на друг континент, така че да не участва и да си спести преживяването. Знаеше също, че няма никаква надежда, щеше да остане тук и отчуждението и мълчанието щяха да бъдат единствената й защита. Ще бъде принудена да се усмихва и да поздрави графа, така както една бъдеща балдъза би трябвало да го направи. Ще наблюдава как той гледа Мелинсанда, докато изговаря думите, който ще я превърнат в негова съпруга.