На осемнайсет години Александра трябваше да разбере, че животът често щедро сервира горчиви залези.
Нортклиф Хол
В началото Дъглас не можеше да повярва. Той ту се взираше в писмото на дук Беърсфорд, ту поглеждаше драсканицата, изпратена му от самия лорд Авърн тази сутрин. Донесе му я специален пратеник, който бе настанен в кухнята и докато очакваше отговора, пресуши доста бира.
Дъглас отново вдигна писмото на дука. То беше весела, празнично, изпълнено с поздравления. Дъглас щеше да се ожени за Мелисанда следващата седмица в Клейбърн Хол в старата нормандска църква край селцето Уетърби. Дукът се гордееше, че след седем дена ще стане негов тъст. Още повече, че след сватбената церемония щеше да прибере някоя и друга гвинея в изпразнения си джоб.
Той взе и писмото от лорд Авърн. Налагаше му се да отиде до Етапъл, Франция, възможно най-бързо, и то дегизиран като проклет френски войник. Там щеше да получи инструкциите на Жорж Кадудал и да ги изпълни. Трябваше да спаси една френска девойка, попаднала срещу волята си в ръцете на едни от Наполеоновите генерали. Не се споменаваше нищо друго, никакви подробности, имена, особености. Ако Дъглас не стореше това, Англия губеше най-добрия си шанс да отстрани Наполеон, тъй като Жорж Кадудал беше мозъкът на цялата операция. Лорд Авърн разчиташе на Дъглас. Англия разчиташе на Дъглас. И този последен аргумент лорд Авъри бе поднесъл особено убедителио: „Ако не спасиш нещастното момиче, Кадудал заявява, че няма да продължи повече с плана. Той настоява ти да свършиш цялата работа, Дъглас, но отказва да обясни защо. Може би знаеш отговора. Научих, че в миналото сте се срещали! Трябва да изпълниш задачата, и то успешно, Нортклиф, трябва на всяка цена. Съдбата на Англия е в ръцете ти.“
Дъглас се отпусна в стола и се разсмя.
— Трябва да се оженя и същевременно трябва да бъда във Франция. — Смехът му стана несдържан.
Какво да прави? Да замине за Франция и да спаси любовницата на Кадудал, каквато несъмнено бе тази жена, или да отпътува за Клейбъри Хол като младоженец?
Дъглас спря да се смее. Челото му отново се смръщи. Защо поне веднъж животът му не беше лесен? Нима той беше отговорен за съдбата на Англия! Е, добре, по дяволите.
Замисли се за Жорж Кадудал, радикалиста, водач на роялистите групи. Последният му опит да свали Наполеон беше през декември 1800 година. Последователите му използваха експлозиви, които в Париж убиха двайсет и двама души и раниха повече от петдесет, но не засегнаха никой от обкръжението на Наполеон. Жорж Кадудал беше опасен човек, човек на страстите. Той мразеше Наполеон до дъното на душата си и се бореше за връщането на Бурбоните на френския трон. Не подбираше средства, независимо дали ставаше въпрос за човешки живот или пари. Но очевидно това момиче имаше висока стойност за него, толкова висока, че той би посегнал на плановете си с Англия, ако тя не бъде спасена.
Кадудал познаваше Дъглас. Преди няколко години го бе видял в ролята на френски войник, когато мисията му завърши успешно. Но защо настоява именно Дъглас, а не някой друг да спаси момичето, щеше да остане забулено в тайна, докато Дъглас не отиде в Етапъл, Франция. И сега английското правителство поддържаше Кадудал в друг предстоящ заговор. А този заговор бе подложен на риск, защото любовницата на Жорж бе задържана като затворничка.
Холис, който от трийсет години насам бе икономът на Шербрук и самият изглеждаше като достопочтен пер, влезе в библиотеката, но Дъглас не му обърна внимание. Веднъж преди много години, когато Дъглас бе съвсем млад и наперен като петел и не по-малко ревнив към цената на собствената си личност, един негов приятел се пошегува, че Дъглас прилича много повече на иконома на Шербрук, отколкото на собствения си баща. Дъглас бе реагирал смразяващо.
Холис деликатно се покашля.
Дъглас вдигна поглед и черните му вежди се вдигнаха в мълчалив въпрос.
— Вашият братовчед, лорд Ратмор, пристигна току-що, милорд. Той каза да не ви безпокоя, но не бих могъл да не ви уведомя за присъствието на негова светлост.
— Тони не е от тези, които биха стояли мирно в някой ъгъл и да чакат някой да се сети за тях. Идвам веднага. Чудя се какво иска негова светлост! Надявай се, че не е дошъл и той да ме притиска за женитбата.
— Вероятно не, милорд. Ако мога да се изразя ясно, негова светлост изглежда малко нещо с увиснал нос. Може би е болен, но не физически, нали разбирате, а душата му… Ако мога да си позволя да предположа, познавайки слабостите на негова светлост, бих се осмелил да кажа, че е намесена жена. — Той спря за миг и добави: — Обикновено е така.