— Очаквам, че ще ми кажеш с какво бих могъл да ти бъда полезен и какво те кара да разчиташ на бъдещите ми прояви на смелост.
После изправи още повече раменете си, а Дъглас каза:
— Нека пояздим и аз ще ти разкажа всичко.
Усмивката на Тони остана непроменена, а интересът му към монолога на Дъглас се задържа около пет минути. После отново изпадна в униние, но тръсна рамене и каза:
— Защо не?
Клейбърн Хол
Наистина защо не, мислеше си Тони Париш пет дни по-късно, когато очите му бяха малко нещо замъглени от видението, което стоеше на пет крачки от него. Тя беше най-вълшебното същество, което някога бе виждал. Всяка нейна черта допълваше друга, а поотделно всяка бе самото съвършенство. Никоя от неговите предишни или сегашни любовници, нито бившата му годеница Тереса Карлтън можеха да се доближат до нея по безупречност на чертите си. Винаги бе смятал, че най-красивите жени са русите — най-деликатни и привлекателни. О, в името на всички богове, не беше така. Косите й бяха черни и гъсти без никакъв оттенък на червено, очите й невероятно тъмносини, леко дръпнати нагоре и с греховно дълги мигли. Кожата й беше бяла, мека и гладка. Носът и деликатен, а устните пълни и съблазнителни. Тялото и беше толкова точно изваяно с нужните обли форми, че непрекъснато го обливаше пот.
Той почувства спазъм в стомаха си. Почувства, че побледнява. Погледна я, не можеше да се стърпи и забеляза как лека усмивка докосна устните и. Тя кротко каза:
— Виконт Ратмор? Вие сте братовчед на графа, предполагам?
Той кимна като последен глупак, взе ръката и, като я обърна бавно, целуна меката й длан. Тя знае какво въздействие има над мен, мислеше си той, докато топлата и ръка все още бе в неговата. Тя знаеше, че той е поразен, и щеше да се опита да го манипулира, но за него това нямаше значение. Странно, но беше така. Неочаквано той почувства пръстите й да стискат ръката му и отговори с усмивка. Не беше ли поне малко впечатлена и тя? Скоро щеше да разбере. Знаеше, че трябва да си възвърне самочувствието, което бе болезнено наранено от Тереса Карлтън. Трябваше да си възвърне господарския тон. Ако искаше, би могъл да накара това великолепно създание да му се поклони. Можеше и щеше…
Изведнъж една мисъл го отрезви. Нейното име беше Мелисанда и той беше тук, за да я омъжи по делегираност за своя братовчед Дъглас Шербрук.
Етапъл. Франция
Дъглас се намираше в центъра на морската крепост, от която Наполеон възнамеряваше да нападне, въпреки че навсякъде от Булон до Дънкърк и Остенд, както и всички точки помежду им можеха да бъдат считани за част от „големия проект“. Всъщност това беше едно от най-сигурните места във Франция особено за един английски шпионин, защото изобщо не се вземаха мерки за сигурност и хората идваха и си отиваха, гледаха, разговаряха и слушаха, дори правеха скици на работещите, Дъглас се удивляваше на хилядите мъже, които се трудеха денонощно в морето, на пристанищата, както и на брега и строяха различни видове транспортни съоръжения. Освен безбройните работници имаше и войници, но доколкото Дъглас можеше да прецени, тяхната дейност беше ограничена. Но трудът кипеше навсякъде.
Дрехите на Дъглас, нови и чисти преди три дни, сега бяха изцапани и смачкани по подходящ начин. Докато чакаше Кадудал да се свърже с него, той шпионираше наоколо и събираше информация от офицерите с развързани езици, както и от войниците из близките пивници. Всичко, което можеше да прави, бе да чака. Френският му беше безупречен, поведението му — точно каквото трябваше да бъде: съчувствено към записващите се войници. Присъединяваше се към техните оплаквания и жалби, а в офицерите се вслушваше от нужното разстояние, като по този начин показваше разликата помежду им. Всички разговори се въртяха около предстоящото нападение. Преди две седмици Наполеон беше посетил много лагери по крайбрежието, като беше уверявал хората си, че много скоро ще преминат отвъд и ще натрият носовете на английските банкери и търговци, че французите са тези, които господстват както на суша, така и по море. Хубави думи, помисли си Дъглас. Наистина ли Наполеон си вярваше, че английското селячество щеше да се надигне и да го посрещне като свой освободител, когато (и ако) успееше да прекоси Канала, като нанесе съкрушителен удар на английската флота и дебаркира в Дувър?
Бяха изминали два дни и Дъглас се чувстваше отегчен и неспокоен. Получи инструкциите от Жорж Кадудал чрез един вмирисан като прокиснала зелка еднокрак просяк, който се промъкна до него и му пъхна дебел пакет в джоба на палтото. Смърдящият образ успя да се измъкне, преди Дъглас да успее да го попита каквото и да било. Той прочете два пъти писмото и научи наизуст точните наставления, после внимателно разгледа всеки от приложените документи. Замисли се какво ли би очаквал Кадудал от него. Беше доста сложно. Зад всичко прозираше чиста и небрежна арогантност. Жорж Кадудал както винаги беше нагъл, понякога и отвратителен, а напоследък провалите го следваха и доколкото Дъглас знаеше, той бе имал много малко успехи.