— Господин Лапалис — отрони най-после Грийон, — ако почакате само за момент, ще информирам генерала за вашето присъствие и ще разбера дали той ще поиска…
— Нямам навика да чакам — каза Дъглас, като изгледа от горе до долу младия човек и намери по него много недостатъци. — Предлагам веднага да съобщите за мен. Всъщност, нека направим това заедно.
Грийон се размърда, след това се обърна кръгом. Генералът страдаше от главоболие. Той бе прекалил миналата нощ и сега плащаше скъпо. Нямаше представа кога точно ще пристигне този проклет бюрократ, но трябваше да се досети, че щеше да бъде точно когато няма да му е до него. Отгоре на всичко бе раздразнен от визитата на този човек, защото никой по-високостоящ от правителството не го беше уведомил за нея. Е, по дяволите да върви тоя!
Генерал Бьолесен стоеше зад разхвърляното си бюро, очите му излъчваха студенина, тялото му бе вдървено, а челото смръщено. Когато Дъглас влезе заедно с Грийон, той се изпъна в цял ръст, но не успя да заблуди Дъглас. Държанието му бе на уморен човек в самозащита. Чудесно, помисли Дъглас, докато непринудено прекосяваше големия кабинет, сякаш се намираше в собствения си. Той кимна едва забележимо на генерала и каза на съвършен френски:
— Какъв хубав ден.
— Да, наистина — отговори генералът, изваден от равновесие. — Информираха ме, че вие сте от Военния комитет на Наполеон, въпреки че не съм наясно. Самият той беше тук неотдавна и изрази задоволството си от напредването на плановете за нападение.
— Един комитет представлява твърде аморфно тяло — прекъсна го Дъглас, като продължаваше да се упражнява с надменните изражения върху лицето си, като този път добави с типично галско повдигане на рамене: — Не съм представител на никакъв комитет. Тук съм като личен, хм, следовател на Наполеон.
Генералът съвсем се скова, единствено челюстта му увисна. Мозъкът му заработи бързо: „Следовател“?
Дали по някакъв начин Наполеон не бе научил за смъртта на двамата войници, които той заповяда да бъдат бити с пръчка предишната седмица? Може би бе чул за побоя върху момичето, чиито роднини изглежда, имаха някакво влияние? По дяволите тази глупачка. Тя се опъваше, но той знаеше, че го желае. Малката обичаше да го дразни и той я насили, може би малко грубо, но щеше скоро да се съвземе, за да му се радва отново. Тя не се бе поддала на покоряващия му чар за разлика от жената, която държеше горе в малка стая до собствената си спалия.
Бьолесен вярваше, че Наполеон е непобедим на бойното поле, но го ненавиждаше за лицемерните му буржоазни маниери. Трябваше да подходи внимателно. Човекът, който стоеше пред него, не беше нищо повече от един бюрократ, нищожество, лакей без никакъв мозък. Но той притежаваше власт, проклетникът, което означаваше, че той, Бьолесен, трябваше да се справи с него. Ако не успееше, щеше да се наложи да го убие. В края на краищата пътищата изобилстваха от всякакви видове крадци и разбойници.
— Да — каза Дъглас. — Както несъмнено знаете, Наполеон винаги е намирал за абсолютно задължително плановете и тези, които ги привеждат в действащ да бъдат надзиравани. Едно безкрайно задължение, нали?
— Разбира се, вие имате нужните документи.
— Естествено.
В три часа следобед Дъглас вървеше до генерал Бьолесен през лагера на крайбрежието до Булон. На генерала това му бе безкрайно неприятно — насилената обиграност на проклетия бюрократ и собственото му поведение на съгласие с този човек, когото презираше, но и от когото се страхуваше. Той се опита да притесни Дъглас, после се правеше, че не го забелязва, като си даваше вид, че знае всичко и може да го държи под контрол. Това накара Дъглас да се усмихне. Вечеряха в трапезарията на кмета с дузина от висшите офицери на Бьолесен. Към края на разточителното меню повечето от тях бяха вече пияни. Към полунощ трима бяха откарани в квартирите си от адютантите. Един час по-късно Дъглас бе по-нащрек, отколкото когато и да било друг път в живота си, и очакваше своя шанс. Молеше се никой да не разбере, че е английски шпионин. Нямаше никакво желание да умира. В края на краищата да се върнеше в Англия означаваше да се завърне при новата си съпруга, Мелисанда (о, колко сладко звучеше името й), да я отведе в леглото си и да я държи там, докато зачене наследника на Шербрук. Когато генералът го предизвика с игра на пикет, Дъглас му се усмихна безизразно, а сърцето му заби по-бързо.
— Облогът? — попита той, докато почистваше една прашинка от черния си мундир.