Генералът предложи сумата да бъде във франкове. Дъглас показа леко раздразнение от подобна баналност. Със сигурност такъв великолепен и изтънчен човек като генерала би могъл да излезе с по-интересен… хм… по-съблазнителен облог?
Генералът премисли, после се усмихна и залитна, беше пиян. Той потърка ръце и очите му светнаха, когато каза:
— О да, разбира се. Победителят от нашата малка игра, господине, ще се наслади на едно малко сочно сладкишче, което понастоящем живее с мен. Името й е Жанин и тя притежава доста дарби, за да достави удоволствие на един мъж.
Дъглас се съгласи. Безразличието му беше забележително.
ПЕТА ГЛАВА
Клейбърн Хол
Александра не можеше да повярва. Тя стоеше вкаменена до италианското писалище на Мелисанда. За първи път върху него имаше нещо, което не беше шишенце парфюм. Все още беше неглиже, а косата й бе оформена в дебела плитка, преметната през рамото. Тя се втренчи в изписания лист. После затвори очи, затвори ги, защото знаеше…
Тя се беше надявала това да стане!
Може би да, може би не. Тя пазеше мълчание и наблюдаваше. И то стана. Мелисанда и Антъни Париш, виконт Ратмор, бяха избягали в Гретна Грийн предишната нощ. Александра бавно вдигна листа, върху който Мелисанда бе надраскала няколко изречения с думи, които променяха живота на всички, с думи, пълни с правописни грешки, защото Мелисанда бе презирала учението. Беше спокойна и напрегната едновременно като че ли очакваше да се случи още нещо. Трябваше да отнесе бележката на баща си. Трябваше да му признае, че е очаквала това да се случи между двамата.
В този момент се ненавиждаше, знаеше, че е дребнаво, ревниво и лошо същество, което не заслужава ничие внимание.
След като дукът прочете писмото, той го остани внимателно на писалището си, приближи се до широките прозорци и се загледа към източната морава. По нея се разхождаха четири пауна, три гъски, а една коза седеше вързана край тисовия храст. Александра имаше чувството, че минават години, докато той се обърна към нея. Усмихна й се, наистина и се усмихна. И за нейна изненада заговори кротко:
— Е, стореното — сторено, какво ще кажеш, скъпа? Не беше кой знае каква изненада, нито потресаващо разкритие. Не, Алекс, съвсем не съм стъписан от това, още повече Тони ми остави доста подробно писмо и далеч по-четливо от това на Мелисанда, да, и далеч по-извинително. Честта му го кара да се самообвинява. Ще видим.
— О, татко, аз знаех, знаех, но го исках…
Баща и се изсмя и я заплаши с пръст.
— Ти също си била наясно, моя скъпа, какво се е канел да прави лорд Ратмор?
— Не точно че ще избягат в Гретна Грийн, но че ще се откажат от историята с тази женитба… О, татко, не мога да те лъжа. Но не предполагах, че ти също…
Александра стоеше и кършеше ръце по начин, който би размекнал всеки родител. Чувстваше, как вината й, вместо да намалява, се увеличава. Дукът я наблюдаваше. После каза:
— Да, знам, че Тони желаеше Мелисанда и че тя също го искаше. Не съм виждал никога двама души така бързо да се омаят един от друг. Тони е приятен млад човек, интелигентен, остроумен и надарен с красива външност, което играе важна роля пред жените. По-нататък: той е почти толкова богат, колкото и графа на Нортклиф. Без съмнение той ще предложи обезщетение, което ще съперничи на това, предложено от неговия братовчед. Всъщност в писмото си той дава уверения в тази насока. Мисля, че чувството му за вина го измъчва болезнено, и можеш да бъдеш сигурна, Алекс, че то е много по-силно от твоето, защото не предаде ли той собствения си братовчед, за да избяга с жената, която графът бе избрал? О, да, той се презира за тази своя постъпка, но вече е късно, тя е извършена и няма връщане назад. Забелязал съм, че съвестта се обажда с пълна сила тогава, когато всичко е приключило необратимо. Но въпреки тази проява на непристойно поведение виконтът е човек на честта. Той ще доведе Мелисанда обратно тук, и то много скоро. Тя хитрушата, няма да гори от желание да ни види, защото знае, че постави майка си в неудобно положение, и се страхува, че я чака голяма караница. Но мъжът й ще я принуди да дойде. — Дукът се усмихна неопределено. — Тони Париш не е мъж, когото жената може да върти на пръста си, дори тази жена да е толкова красива, че когато я гледаш, дъхът ти да секва. О, той ще я доведе обратно, без да обръща внимание на нейните молби, сълзи и цупения.
— Но аз наистина се досещах, татко, наистина се досещах. — Беше признала и сега стоеше вдървена и нещастна в очакване баща й да я накаже.
Дукът пое ръката на дъщеря си и я поднесе към устните си.