— Коя си ти, дявол да те вземе?
Гласът му беше спокоен и това го изненада. Заклати се настрани, вътрешностите му се свиха и той бързо остави свещта на стойката до леглото.
— Попитах те коя си. Какво, по дяволите, правиш тук? Къде е Мелисанда?
— Мелисанда е долу в хола, в западното крило. Мисля, че спалнята и се казва Зеленият куб.
Гласът й беше уплашен — висок, слаб и писклив.
— Не те познавам. Защо си тук?
Момичето пристъпи напред и той видя раменете й. На сумрачната светлина, идваща от свещта, той видя, че тя е слаба и крехка; косата й беше тъмночервеникава и спускаше по раменете и гърба й.
— Спях.
— Ти не си Мелисанда.
— Не — каза тя. — Аз съм Александра. Всъщност съм твоя жена.
Тогава той се засмя и това беше грозен, груб звук, съдържащ съмнение и изразяваш недоверчивост.
— Ти не можеш да бъдеш моя жена, скъпа, защото никога през живота си не съм те виждал. Сигурно си една от жените на Тони или може би една от многобройните му любовници.
— Виждал си ме и преди, господарю, но не можеш да си спомниш. Тогава бях на петнадесет години и ти се запозна само със сестра ми.
— Да, и се ожених за сестра ти.
Чу се силно блъскане по вратата на спалнята. Дъглас чуваше как Тони неистово натиска дръжката на вратата. Дъглас вдигна глава, като чу как Тони изкрещя:
— Дъглас, отвори проклетата врата! Александра, добре ли си?
— Добре съм, Тони — извика тя, обърна се към Дъглас и каза със спокоен глас като бавачка: — Да го пусна ли, господарю?
— Защо не? Изглежда, той е женен за всички и негово право е да посещава което и да е женско легло.
Когато непознатото момиче мина покрай него и влезе в другата стая, Дъглас избърза към вратата, която водеше към коридора, а докато Тони нахлуваше в собствената му спалия, той беше вече навън. Тони го видя как ускори бяг към западното крило.
— Дъглас по дяволите, спри! Къде отиваш сега? О, не! Спри!
Но Дъглас не сиря, докато не се втурна и отворя вратата на спалнята Зеления куб. Там, под балдахина на леглото, лежеше неговата жена, неговата невеста, Мелисанда. Тя беше седнала, замаяна, с нарастващо безпокойство. Очертаваше се на светлината на свещта. Срещна втренчения му поглед, премигна и дръпна чаршафа до брадичката си.
— Дъглас Шербрук?
— Защо си в тази стая? Какво правиш в неговото легло?
— Защото тя е омъжена за мен, по дяволите! Дъглас, моля те, ела да ти обясня какво стана.
— Не, искам да заведа жена си обратно в моята спалия. Искам я в моето легло. Не можеш да се ожениш за всички жени, Тони. Не е законно освен в Турция. Честно, ти сигурно си мохамеданин. Така че аз ще взема тази.
— Тя не е твоя жена! Омъжих я за мен, не за теб. Спах с нея, Дъглас. Отнел съм й девствеността. Тя е моя жена.
Тони избухна в началото, но успя да завърши в писъка, по-спокойна октава.
Дъглас, много блед сега, се взря в Мелисанда. Господи, това беше най-красивото създание, което някога беше виждал. Черната й коса беше разрошена около бялото й лице, изумителните и тъмносини очи — огромни и дълбоки, толкова съблазнителни, че почувства как му прималя въпреки това, което се беше случило, въпреки факта, че тя очевидно е омъжена за Тони, въпреки… Дъглас разтърси глава. Беше изморен, всъщност изтощен, но беше яздил като ученик на дявола, за да стигне вечерта у дома при невестата си. Сети се за Дженайн и си представи как ли тя щеше да се чувства тук като трета съпруга. Разтърси глава и отново погледна към невестата си. Но там нямаше невеста.
Не, това не беше вярно. Имаше невеста, казваше се Александра и той никога не беше я виждал, въпреки че тя твърдеше противното.
Бавно се обърна и погледна братовчед си.
— Искам да кажеш, че това е една от гадните ти шегички.
— Не е. Моля те, Дъглас, ела с мен долу и всичко ще ти обясня.
— Ти можеш да обясниш това?
— Да, само ми дай ш…
— Ти, гадно копеле!
Дъглас се озъби и се хвърли върху братовчед си. Стовари юмрук в челюстта на Тони и го просна долу. Тони се обърна, стана и тръсна глава. Дъглас отново го удари. Този път Тони го сграбчи за ревера и двамата се свлякоха долу. Сгромолясаха се с тъп звук, борейки се. Ръце и крака се биеха и удряха.