— Вероятно не, господарю. Нейната ярост се дължеше на това, че Тони ви нападна. Лорд Ратмор сега е победен и тя постигна целта си. Елате сега. Сутринта всичко ще изглежда по-различно.
— Не мога да спя в едно легло с непознато момиче Холис. Аз съм джентълмен. След като си й разрешил да влезе в къщата ми, предполагам, че не е някаква леконравна жена, нали? Казваш, че е тук от два дни? Не, не ми харесва и не го приемам. Дори и това, че се опита да убие Тони. Не мога да спя с нея.
— Не, господарю. Напълно ви разбирам. Вашите чувства са достойни за похвала. Нейно благородие ще оцени високо мотивите ви. Елате сега. Трябва да почивате и да позволите на умствените ви органи да се възстановят.
С тишина и кафе, не с коняк умствените органи на Дъглас отново дойдоха на място, но възстановяването им причини такава ярост у него, че се задави от гняв с кафето.
— Ще трябва да го убия, Холис.
— Може би не, господарю. Първо трябва да изслушате лорд Ратмор. Знаете, че държите на него.
— А, ето те и теб, проклет негодник!
Дъглас почти беше станал от стола, когато усети здравата ръка на Холис върху рамото си. Той утихна, но не искаше това. Искаше да си легне и да спи дванадесет часа, а когато се събуди, да намери, че всичко е така, както трябва да бъде. Не, той искаше да убие своя братовчед.
Вместо това Дъглас — вече човек с уравновесени душевни способности и вещ стратегически — каза много спокойно:
— Кажи, защо ме предаде?
Косата на Тони още беше в безпорядък от другата женска атака. Все още носеше халата си, но този път завързан точно под дясната ръка и висеше от едната страна. Той запази дистанцията.
— Ще ме изслушаш ли, без отново да се опитваш да ме убиваш?
— Ще те изслушам, а за убиването ти — смея да кажа, че ще ти се случи в някоя скорошна сутрин на зазоряване.
— Господи, Дъглас, не говори така! По дяволите, не исках това, но то се случи.
Холис се покашля и каза внимателно:
— Достатъчно обвинения, господарю. Негово височество иска факти. Всички тези емоции са изморителни и не на място.
— Влюбих се в Мелисанда в мига, когато я видях. Тя също се влюби в мен. Знам всичките й недостатъци, Дъглас, недостатъци, които ти не можеш и да започнеш да си представяш, а на мен не ми пука за това — избрах я и знам, че мога да се справям с нея. Ние си пристанахме. При нашето завръщане в Клейбърн Хол дукът и аз решихме да сгодим Александра за теб. Тя искаше, а дукът дори повече от нея. Всъщност той току-що беше разбрал, че неговият пройдоха син не само е напуснал Англия, но и е завещал купища дългове на баща си. Дукът беше обезумял и така се съгласи, защото твоят брачен договор в допълнение на моя щеше да спаси него и семейството му от позор. И ако досега не ти се струвам убедителен — просто повярвай. Има още толкова много добри причини, които ме накараха да направя това, най-малката, от които е, че Александра е чудесна, тя е лейди, не е глупава и ти няма защо да ходиш пак в Лондон и да започваш отначало да търсиш друга жена. Ти имаш една и доста подходяща при това. Тя е тук и ще трябва само да я опознаеш, за да бъде всичко наред. Може би това те вбесява, може би вярваш, че съм го направил, за да те изиграя, може би всичко, което казвам, ти изглежда лъжа, но кълна се — премислих добре, преди да направя това. Проучих добре Александра и кълна ти се — тя те заслужава. Добра е. Не е арогантна и суетна. Тя е мила, сериозна, вярна…
— Тони, накара я да изглежда като прокълнат кон или като задъхващо се куче. Тя не е Мелисанла.
— Не, за твой късмет. Хайде, видя как те защитаваше, тебе, съпруга й, едва не ме уби. Вярвай ми, Дъглас, нямаше да бъдеш доволен дълго, ако Мелисанда беше станала твоя жена.
— Хм! Ти се изкара, че си ме спасил от съдба, по-лоша и от смъртта. Искаш да повярвам, че си ме спасил от чума и си я взел за теб, че си станал мъченик заради мен. Ти открадна моята жена, Тони! Проклет да си, прекали, слушам неубедителните ти извинения и…
— Господарю — каза меко Холис, с ръка върху рамото му. — Трябва да останем за малко насаме с фактите. Емоциите обезсилват и очевидно водят до жестокост. Не мога да допусна повече жестокост в Нортклиф.
— Къде е сестра ми? Къде са Райдър и Тайсън, майка ми?
— Господарят Райдър настоя всички да напуснат Нортклиф, докато не се изяснят нещата. Той е интелигентен млад човек. Веднага след като разбра какво е станало, за два часа накара семейството да напусне. Те, ъ… в момента са в Лондон, в градската къща на Шербрукови.
Дъглас се завъртя, за да погледне Холис.
— Значи съм сам в къщата с този мръсен крадец на жени.
Дъглас потри ръце и се усмихна.
— Чудесно! Това означава, че мога да го убия, без да имам наоколо си някой умник, без Тайсън да ми проповядва от бъдещия си амвон, без Райдър да ми се присмива и майка ми и сестра ми да припадат в несвяст. Не, това не е вярно, нали, Холис? Това не е било идея на Райдър, нали? Не, ти си се уплашил да не би да има спречкване и си убедил Райдър да ги разкара. Да, нямам нищо против, наистина. Слава Богу, че си ги изпратил далеч оттук. Сега ще убия това гадно копеле — братовчед ми.