Дъглас шумно скочи на крака.
— Моля ви, недейте повече, господарю.
Дъглас спря вкаменен и се взря в същата крехка жена, която беше горе по средата на сбиването. Сега тя стоеше в отворената врата, същата жена, опитала се да го защити. Тази, която вероятно беше проклетата му жена. Побиха го тръпки от странния факт, това беше абсурд, не беше възможно, той не можеше, нямаше да го приеме.
— Поне ми кажи името си — каза той с дрезгаво глас и почти видима ярост.
— Казвам се Александра Габриеле Чеймбърс и съм най-малкото дете на дук Биърфорд, но не съм дете. На осемнадесет години съм и съм жена — спря за миг и той видя напрегнатото й лице. Едно наистина хубаво лице, със силно блестящи сиви очи, който не изглеждаха глупави. Тя отметна назад косата си и я върза с панделка на тила. Имаше хубави черти, хубава уста, приятно извити вежди и доста хубави малки уши. Това изобщо не го развълнува. Тя поигра с колана на синия си халат и вдигна глава, за да го погледне отново.
— Изобщо ли не си спомняте за мен, господарю?
— Не.
— Допускам, че малко съм се променила. Тогава бях закръглена и по-ниска. Понякога даже носех очила, когато четях, косата ми винаги беше стегната в детски плитки и, изглежда, тогава напълно сте ме отхвърлили, но сега…
— Изобщо не ме интересува дали си била пълна или плешива. Махай се. Отивай си в леглото. Можеш да бъдеш сигурна, че няма да те похитя довечера. Нямам навика да спя с непознати жени.
Тя спря за момент, изправи се и се пристегна още малко. Погледна към Тони и кимна с глава.
— Както желаете, господарю. Ще спя в съседната спалия, ако нямате нищо против.
— Спи в коридора! Спи с Тони, все ми е едно. В края на краищата той те е оженил.
— Наистина, Дъглас…
Александра се обърна, без да каже нищо друго, и напусна. Взе свещ от огромната испанска маса в преддверието. Отправи се бавно към широкото стълбище. Какво очакваше тя? Че той ще я погледне и ще припадне от възторг заради подаръка на Тони? Че той ще я сравни с Мелисанда и на часа ще отсъди в нейна полза? Че веднага ще се влюби лудо в нея? Че ще запее алилуя и ще дари богатството си за благотворителни цели за сметка на това, което Тони е причинил? Или по-скоро това, в което я беше убедил баща и? Хм, нейният баща… Тя си спомни какво точно бе казал, как я молеше, просеше, използваше чувствата й срещу самата нея, а сега… Александра тръсна глава. Не, това се дължеше на нея, не на някой друг, всичко това. Ако тя беше искала да прекрати играта, ако действително искаше да откаже, баща и нямаше да я насили да се сгоди за Дъглас чрез посредник. Ами парите? Той се нуждаеше от тях отчаяно и всъщност мислеше, че присъединяването на Дъглас Шербрук и Антъни Париш към семейството ще принуди слабоумния му син, Реджинълд, когато се завърне в Англия, да обуздае дивите си прахоснически маниери.
Хм! Тя отново правеше това. Опитваше се да намери причини, които да убедят самата нея, че е направила нещо хубаво, справедливо и наистина прекрасно. Когато всъщност нямаше никакви разумни причини. Дъглас бе предаден от братовчед си, от Мелисанда, от баща й. И от нея. Тя се беше надявала отчаяно, че когато научи за нея, реакцията му ще бъде по-друга, но сега Дъглас беше вкъщи и действително показа разяреното си лице. Всичко ще се оправи. Не трябва да се отказваш. Ще бъде наред. Колко глупава беше, си мислеше Александра, докато изкачваше стълбите. Глупава и незряла…
Мелисанда чакаше горе на стълбите и конвулсивно скопчи ръце пред гърдите си.
— Добре ли е? — попита без предисловие. — Започнаха ли да се бият отново? Извадиха ли пушки или саби? Ще се бият ли за мен?
— Тупка ли ти сърчицето?
— Не, не бъди глупава. Какво искаш да кажеш.
Александра само поклати глава. Злобата на двамата мъже към ябълката на раздора не можеше да се опише.
— Каза ми да си лягам — рече тя и вложи всичките си чувства в гласа си.
— Знаеше, че това ще се случи, Алекс. Предупредих те, предупредих и татко, но той си приказваше, за да му се махнеш от главата. Предупредих Тони. Всички знаехте, че Дъглас отчаяно иска мен, не теб. Как ще иска теб или някоя друга жена, след като е видял мен? Той даже не си спомня за теб, нали?
Александра разтърси глава.
— Не съм против да си графиня, Алекс, но въпреки това няма да бъдеш щастлива. Ако съпругът ти те мрази, ако не може да те гледа, ако напуска стаята, когато влизаш, как тогава ще бъдеш щастлива? Не, аз съм тази, която трябваше да бъде дукеса или графиня, но ето — аз съм само виконтеса. Но това е, което сама си избрах, нали? Избрах Тони и той нямаше избор след това. Горката Алекс! Горкият Дъглас! Сигурна ли си, че Дъглас няма да опита отново да убие Тони?