Отново и отново той казваше, че Дъглас не обича Мелисанда, че тя е само много красиво удобство за него, че изобщо не я познава и ще бъде ужасен, когато разбере, че се е оженил за нея, и бързаше да добави, че той, Тони, определено я познава, по това няма значение за него, защото не е Дъглас. Всичко бе много объркващо наистина.
Значи Дъглас Шербрук не обичаше Мелисанда. Хм! Значи той беше сгоден за некрасиво удобство и също не я обичаше.
Александра се зарови по-дълбоко в чаршафите и си представи как съпругът и се втурва в спалнята. Тя не беше го виждала цели три години. През изминалите два дни тя се чудеше дали се е променил, дали е напълнял, или е изгубил косата или зъбите си и тогава той се появи, а тя можеше само да се взира в него съвсем глупаво. Изглеждаше по-стар, помисли си тя, докато го наблюдаваше. Човек със строги черти на лицето, тъмна коса, с още по-тъмни очи и силно извит нос, който го правеше да изглежда крайно властен, крайно високомерен. Като че ли, за да разруши многовековната задължителна представа за благородство, природата беше добавила една трапчинка в средата на брадичката му. Но той беше красив, този мъж, който сега бе неин съпруг; неговото тяло, толкова слабо и твърдо, колкото изражението му беше строго; най-изящният мъж, който някога си беше представяла.
Изглеждаше странно, но Александра не бе разбрала, че го обича, до момента, в който той отметна иззад глава, изкрещя като луд и се хвърли върху своя братовчед.
Това беше мъжът, когото тя искаше. Естественият й оптимизъм надделя за момент. Тя си повтаряше, че всичко ще бъде наред. Беше още будна, когато няколко часа по-късно чу, че той се движи в съседната спалия.
Какво ли ще се случи, помисли си тя, на сутринта?
СЕДМА ГЛАВА
— Какво, по дяволите, правите тук?
Беше седем сутринта, несъмнено доста ранен час за него да бъде тук, точно на това място, в огромната конюшня на Шербрукови. Беше мъгливо, влажно, облачно, изобщо — мрачна сутрин, която подхождаше на нейното настроение, а очевидно и на неговото. Светлината в конюшнята беше мрачна и не се мяркаше никой от половината дузина момчета, работещи там. Миризмите бяха приятни — на сено, ленено семе, кожа, коне. Дъглас носеше панталони от еленова кожа, тъмнокафяво сако и ботуши, които силно се нуждаеха от лъскане. Изглеждаше уморен, небръснат, разрошен и в голяма степен раздразнен. За един страничен наблюдател може би щеше да изглежда като злонравен, мръсен негодник. В нейните очи обаче той изглеждаше невероятно хубав.
— Щях да пояздя, господарю.
— О? Може би зрението ми изведнъж е намаляло, защото не виждам никакви чужди коне в моята конюшня. Къде е конят, който ще яздиш? Въпреки че аз съм магарето в тая драма, очевидно не можеш да яздиш мен.
Алекс замълча за момент, след което каза съвсем спокойно:
— Господин Маккалъм ми даде да яздя Фани, откакто съм тук.
— Фани е на сестра ми.
— Знам. Това е темпераментна кобила със симпатична муцуна и добър нрав. Знам как да яздя, господарю, наистина. Няма защо да се тревожите, че не мога да я управлявам добре. Или предпочитате да яздя друг кон?
Той се намръщи жестоко към нея.
— Значи не си донесла свой кон?
— Не.
Всъщност баща й беше продал много от конете си преди два месена и освободи прочутите някога конюшни на Чеймбърсови, преди да узнае за Дъглас и предложения от него щедър дар и преди да разбере, че ще е нужно нещо повече, отколкото щедростта на Дъглас, за да спаси Клейбърн.
— Носиш ездитен костюм, въпреки че не е нов, нито пък е последна мода. От това допускам, че почитаемият негодник-крадец те е изпратил поне с достатъчно дрехи за първо време, преди да измъкне още малко от мен?
Като словесен удар беше обещаващ.
— Не знам. Не бях мислила за това.
В същото време той изсумтя и тя чу в отговор подобно пръхтене от една от затворените конюшни.
— Това е Гарт — разсеяно каза Дъглас. — Значи ти не мислиш за волани, панделки, украшения…
— Разбира се, когато е необходимо.
— Не мога да си представя Мелисанда да не иска хубави дрехи, украшения и всички други неща, които обичат жените, за да привличат мъже и да ги правят на глупаци. Защо да си различна?
— Мелисанда е красива. Тя се нуждае от красиви неща, обожава ги и…
— Хм! Тя не се нуждае от нищо. Тя ще изглежда великолепно само по гола бяла кожа.
Като словесен удар беше по-силен от предишния.
— Да, това също е вярно. Какво желаете да направя, господарю?
— Искам да превърнеш цялата тази проклетия в нощен кошмар, от който да се събудя.
Беше трудно. Алекс остана изправена, запази непроменено изражението на лицето си, насили се да не му изкрещи или да стисне юмруци, или да падне на колене и да чака.