— Не смятам, че капризът е особено благородно качество, господарю Райдър, и не подхожда много на характера на негово благородие. Не, вярвам, че с времето ще се промени. Внезапната промяна е трудна и за най-добрите мъже. Новата графиня, както казах, е жената, която всеки джентълмен би пожелал да има.
— Аха! Започвам да разбирам. Момичето не е толкова апетитно. Не е нищо в сравнение със сочната Мелисанда, прав ли съм, Холис? Това ли се опитваш да ми кажеш с твоя изтънчен похват?
Мелисанда, която веднага забеляза от вратата на трапезарията елегантния млад мъж, с приятен вид и още по-приятен глас, помисли, че не може да определи смисъла на сочна, но че намерението беше повече от очевидно. Прокашля се и каза:
— Здравейте, аз съм лейди Мелисанда. Кой сте вие, господине?
Райдър се обърна към непознатия глас и видя жената, която стоеше там. За най-голямо учудване на Мелисанда този джентълмен, противно на всички останали мъже, които познаваше, не се хипнотизира при вида й, не падна метафорично в краката й като мъртво куче. Тя знаеше, че начинът, по който изглеждаше, беше достатъчен да съкруши и най-преситените мъже. Какво не беше наред? Дали косата й не беше изрядна? Или фигурата й не бе изрядна, а може би светлолилавият цвят на сутрешния й копринен халат бе по-прекрасен от бялата й кожа? Или беше късоглед?
Разбира се, всичко й беше наред. Никога не изглеждаше зле. Въпреки това той едва я гледаше, с обърната на една страна глава. Никога през целия си живот Мелисанда не беше виждала човек, у когото да не поражда белези на заслепение; а тук нямаше внезапна бледнина или сковаване, нито намек за сантиментално благоговеене в хубавите му сини очи. Или, може би езикът му се беше завързал и това бе измъчената реакция от нейното сочно присъствие. Тогава той се усмихна и каза с ленив и гладък като течен мед глас:
— Аз съм Райдър Шербрук, брат на Дъглас. Къде е новата графиня? А вие какво правите тук?
— Тя е с мен, Райдър.
— Здравей, Тони. — Райдър се ухили на братовчед си, който излезе заедно с жена си от трапезарията. Пристъпи напред и сграбчи ръката му.
— Радвам се, че още си жив или това все още под въпрос? Дъглас още ли ти се заканва, или успя да го убедиш, че той спечели от това, което направи за него?
— Слушай, Райдър, аз…
— Не, братовчеде, Холис не е издал никакви тайни просто исках да дойда и да се уверя с очите си. Добре е, че си цял, Тони.
— Аз съм Мелисанда.
— Да, знам. Приятно ми е. Райдър веднага й обърна гръб.
— Това подути устни ли са, Тони? Май имаш на раняване по бузите? Значи си се оплел с Дъглас, нали! Обзалагам се, че си му върнал това, което си получил!
— Аз съм жената на Тони.
— Да, знам. Моите почитания.
Райдър продължи с братовчед си:
— Така е, нали?
— Какво?
— Че си треснал Дъглас в красивото му лице?
— Успях с няколко добри удара, но не бяха достатъчни. Жена му ме нападна.
— Аз съм Мелисанда. Аз нападнах Дъглас.
Райдър знаеше, че славното създание е нацупено, и се забавляваше от това. Очевидно Тони си мислеше, че е Атлас сред мъжете; щеше да му бъде нужно, за да контролира този очарователен пакет суета, който беше негова жена. Ако не успееше да се справи с нея, може би по-скоро щеше да поиска да понесе на плещите си целия свят. Това не беше проблем на Райдър, слава Богу, така че той каза:
— Хайде, Тони, искам да чуя всички подробности. Дъглас тук ли е?
— Не, мисля, че той и Алекс са на езда.
— Алекс?
— Александра.
— Аз съм Мелисанда, сестра на Александра.
— Знам. Моите почитания, госпожо. Хайде, Тони.
Мелисанда, изоставена в преддверието, се взираше след отдалечаващите се мъже, Холис внимателно се покашля:
— Ще иска ли нещо дамата?
— Не — каза Мелисанда разсеяно, тъй като още страдаше от дребния шок. — Трябва да се кача горе и да видя какво не е наред.
Холис се усмихна след нея. Знаеше, че огледалото скоро ще разсее съмненията и тревогите и.
Пет минути по-късно той вече не се смееше. Негово благородие и жена му влязоха в хола. И двамата изглеждаха така, като че ли са се тътрили през някой ров.
— Господарю! Господи! Госпожо, да не…
— Недей да се тормозиш Холис.
Дъглас се обърна към Александра:
— Качи се горе и се оправи.
Като изпъждане беше ясно и решително. Въпреки че той изглеждаше зле като нея, Алекс запази спокойствие и се качи горе.
Дъглас каза на Холис:
— И двамата паднахме от конете, без да се нараним.
— Нейно благородие куца малко.
— Заслужава го… добре, може би малко, но иначе е добре, не се тревожи, Холис.