— Ще опитаме ли пак след вечеря да увеличим потомството, Мели?
— Не ме наричай така.
— Но другите имена, с които те наричам, наистина не са подходящи за столовата. Но ако предпочиташ, ако се чувстваш удобно сред всички тук, на масата, тогава защо да споря? Какво ще кажеш за слад…
Мелисанда затисна с ръка устата му. Той отстрани с дългите си пръсти крехката китка.
— Така, докъде бях стигнал?
— Моля те, Тони.
Той я погледна съсредоточено.
— Наистина ли чух „моля“?
Тя кимна.
Погледна я по-продължително и тогава каза спокойно:
— Доволен съм от теб. Изяж задушеното, Мели, много е вкусно.
Александра, която се забавляваше като наблюдател, сега погледна към съпруга си. Той наблюдаваше Тони и Мелисанда и дълбока бръчка се очертаваше на челото му. Що се отнася до Райдър — той се усмихваше над супата от костенурки.
Два часа по-късно, сама в стаята си, Александра стоеше колебливо и се взираше към вратата за съседната стая, Райдър и беше казал да прелъсти Дъглас. Каза, че всички жени са родени с познания за това. Почуди се дали Дъглас нямаше да се изсмее, ако опита. Райдър каза, че времето е малко, че трябвало да действа бързо и не чака да чака търпеливо, както вярната Пенелопа чакала Одисей.
Добре тогава. Ще го направи и то още сега. Преди да е изгубила твърдото си намерение.
Алекс изгаси свещта и тръгна към съседната спалия. Бавно отвори вратата.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Алекс влезе бавно в обширната господарска спалия. Очите й се насочиха веднага към леглото и тя притихна. То беше празно, а завивките недокоснати. След това го видя и тихо се приближи. На масичката до креслото пред камината догаряха няколко свещи. Само жаравата, тъмнооранжева, все още разпръскваше малко светлина и топлина.
Дъглас седеше в креслото, протегнал пред себе си дългите си крака с кръстосани глезени. Носеше тъмносин брокатен халат, разтворен на краката му. Тя се загледа в тях — космати, набити, силни. Беше бос. Стъпалата му бяха дълги и тесни и й се сториха доста хубави. Беше подпрял брадичка на юмрука си.
Тя беше глупаво уплашена, но решителна, каквато трябваше да бъде. Беше твърде вероятно бъдещето й с този човек да зависи от това, което щеше да направи следващите няколко минути и колко добре щеше да го направи.
— Господарю?
— Да — каза Дъглас, без да помръдне или погледне към нея. — Чух, че влизаш в стаята ми. Никога не съм си мислел, че ще трябва да заключвам вратата си заради жена. Какво искаш?
— Аз исках… вие си мислите какво да правите с мен, нали?
— Да, за това и за други неща. Притеснявам се също и за пътуването на Райдър до Западна Индия. Такова плаване никога не е сигурно. Но той настоява ла бъде този, който ще замине. — Той се извърна, за да я погледне. — Райдър казва, че аз трябва да остана тук, за да се преборя със себе си и женитбата с теб. Той мисли, че ти си много подходяща.
Тя не каза нищо. Тогава Дъглас я огледа. Той се замисли, потупвайки с пръсти брадичката си.
— Нощницата ти е като на малко момиче — бяла, дълга, с висока яка.
— Нямам друга.
— Сумата, която трябва да похарча, за да те облека, започва да ме плаши.
— Няма нищо лошо в нощницата ми. С нея ми е топло и меко.
— Това е нощница за девственица.
— Е, аз съм точно такава — каза тя благоразумно.
— Нито една уважаваща себе си жена не би носила такава дреха.
Алекс въздъхна.
— Какво искаш? Да, разбирам. Ти искаш да ми обясниш още малко. Ти искаш подробно да опишеш колко необходима можеш да ми бъдеш. Да изтъкнеш домакинските си способности. Само те моля да не ми казваш, че ще ми пееш вечер и може би дори ще си акомпанираш на пианото. Защо, по дяволите, си със сплетена коса? Изглежда абсурдно. Не ми харесва.
Алекс не спираше да го гледа. Тя не беше и помисляла за плитките си, а трябваше, защото сплетената коса не беше ни най-малко съблазнителна. Мелисанда никога не се сплиташе. Алекс щеше да се научи. Тя постави свещта на масичката до стола му. Повдигна ръце и бавно започна да разплита косата си. Когато плитките се отпуснаха, тя провря пръсти в дълбоките кичури и започна да ги разделя. Той само седеше и я гледаше, без да каже нищо. Когато приключи, косата и се спускаше свободно до средата на гърба й.
— Сложи малко коса на рамото си. Тя сложи.
— Така. Косата ти има хубав цвят и е гъста. Тя скрива поне малко от тази ужасна нощница. А сега какво искаш?
Наистина нямаше никаква надежда. Нямаше значение дали ще отвори уста, за да му каже, или ще си тръгне. Той не проявяваше търпение към нея и я приемаше като незначителна, но нежелана досадница. А това беше обезкуражаващо.