Дъглас се събуди посред нощ с чело, обляно в гъста и лепкава пот. Постара се да остане абсолютно неподвижен. Беше чул някакъв шум. Почака, напълно разсънен и нащрек. Отново чу странния шум. Изглежда, беше жена. Тя плачеше съвсем тихо, но все пак той я чуваше ясно. Не, това даже не беше плач, а по-скоро дълбоко ридание, болезнено и горчиво. Знаеше, че тя страда заради голямата болка. Не разбираше откъде го знае, но беше сигурен в това. Намръщи се в тъмнината към междинната врата. Това беше абсурдно.
Наистина беше Александра, която плачеше, защото той я беше поставил на мястото й. Сега се цупеше, защото не бе успяла да осъществи замисъла си и се надяваше да изтръгне съжаление от него. Крокодилски сълзи — нищо повече. Точно това беше. Той беше мъж, но нямаше да се повлияе от момичешки сълзи, при това неискрени, защото не бе успяла да го накара да си загуби ума. И все пак това не беше плач… — това беше ридание, това беше много, много дълбока болка. Той изруга и отхвърли завивките.
Пристъпи гол до междинната врата и леко я открехна. Знаеше, че това трябва да е Александра. Трябваше, но той остана безмълвен, а вратата не издаде нито звук, докато я отваряше.
Дъглас влезе в спалнята. Тънък лъч лунна светлина струеше през прозореца и осветяваше средата на леглото. То беше празно. Не, почакай, тя беше там — стоеше от другата страна на леглото и гледаше надолу и плачеше така тихо, че той можеше да се закълне, че устните и изобщо не помръдват и тя не издава никакъв звук. Но той чуваше плача, чуваше риданието съвсем ясно в главата си. Беше толкова тихо, че не можеше да си представи как я беше чул в спалнята си. Беше обвила ръце около себе си, после вдигна глава и го видя.
Сега стоеше неподвижна. Той отвори уста, но не можа да издаде нито звук. В следващия момент тя изчезна, разтвори се като нежна бяла сянка в тънкия лунен лъч.
— Не — каза Дъглас, — не, по дяволите! Няма да приема това!
Той изтича към другия край на леглото. Александра не беше там. Проклятие! Той беше сънувал всичко това, Беше се почувствал виновен и получаваше тези странни видения заради вината си.
Къде беше Александра? Признаваше й, че бе успяла да се скрие много бързо. Не бяха много местата за претърсване. Погледна в гардероба и. Даже падна на колене, за да погледне под леглото. Не беше там. Никъде я нямаше. А беше посред нощ.
Къде, по дяволите, беше?
Видя ясно лицето й в съзнанието си. Видя бледността, видя унижението в очите й, когато я удряха думите му — груби, без жалост, думи, които дълбоко нараняваха. Той даже беше запратил по нея сестра и, докато тя стоеше неподвижна и сама между краката му, гола и уязвима и ужасно, ужасно самотна. Тя беше побягнала от него, лишена и от последната частица достойнство, дълбоко наранена, и въпреки това той я беше оставил да си отиде.
О, по дяволите!
Слава Богу, не беше толкова късно, колкото си бе помислил в началото. Минаваше малко след полунощ. Само някакви минути, след като беше заспал, за да се събуди така рязко. Облече се бързо и тръгна тихо надолу. Не запали лампа, защото не му бе нужно. Той познаваше всяка педя от Нортклиф за разлика от нея. Съществуваха милион места за криене, но тя не ги знаеше. Не, тя нямаше да иска да остане тук.
Не се питаше как разбра това. Той отключи масивната външна врата и се озова в студената тъмна нощ. Сребърната лунна светлина я нямаше, небето бе покрито с гъсти сиви облаци. Скоро щеше да завали — студен и силен дъжд. Въздухът беше влажен и тежък.
Не беше се сетил за студа и сега потреперваше благодарение на непредвидливостта си. Беше само по риза, бричове от еленова кожа и ботуши. Вятърът се усилваше. Бурята приближаваше.
— Александра!
Вятърът шумолеше в листата. Един капак се удряше в прозореца на горния етаж. Почувства, че трябва да действа. Затича се към конюшните. Те изглеждаха пусти, което беше естествено, тъй като всички момчета, които работеха в тях, бяха в леглата си. Когато наближаваше яхъра на Фани, запристъпя още по-тихо, след това спря. Безшумно, но бързо той запали лампа пред вратата на конюшнята. Вдигна я и погледна.