ВТОРА ГЛАВА
Графът не се мръщеше. Беше напрегнат и в себе си усещаше, че ще се случи нещо, което никак нямаше да му хареса. Той ненавиждаше такива усещания, защото го караха да се чувства безпомощен и уязвим, от друга страна, бе глупаво да се прави, че не ги забелязва. В правителството цареше бъркотия, а проклетият глупак Адингтън се мотаеше като муха без глава, ето защо графът мислеше, че неговата превъзбуда произтича от страха му от Наполеон.
Като всички англичани, които живееха по южния бряг на Англия, той се тревожеше от нападение. Не изглеждаше вероятно, тъй като англичаните господстваха в Ламанша, но само един глупак би подценявал човек с военния гений на Наполеон и действията му, насочени с ненавист към всичко английско.
Дъглас слезе от жребеца си Гарт и закрачи към края на скалата. Сърфът биеше в основата й и изхвърляше на трийсет стъпки височина във въздуха пера от разбита в бяла пяна вода. Той пое соления въздух с дробовете си, почувства го грапав и мокър срещу лицето си. Вятърът беше силен и остър, разрошваше косите и навлажняваше очите му. Денят бе облачен и сив. Днес Франция не се виждаше, но когато небето беше ясно, можеше да види Булон оттук и пустия бряг на североизток към Кале. Той заслони очи с ръка и се взря в мрачната сивота. Облаците се плъзгаха и застъпваха, но не се разсейваха. По-скоро се удебеляваха и се притискаха един към друг. Не се обърна, когато чу да приближава кон и да спира близо до него.
— Знаех си, че ще бъдеш тук, Дъглас. Това е любимото ти място за размисъл.
Той се усмихна, когато се извърна да поздрави малката си сестра, седнала странично върху кобилата Фани.
— Разбирам, че не би трябвало да бъда толкова предвидим. Не те видях на закуска, Синджън, нито на обяд. Да не би мама да те е наказала за някаква пакост?
— О, не. Забравих, че времето минава. Учех си моите…
Тя се прекъсна, измъкна се леко от седлото и дойде при него. Беше високо, слабо момиче, с дълги крака и дива руса коса, която се увиваше гъста и къдрава около лицето й. Някога я носеше вързана с панделка отзад, но без съмнение панделката вече отдавна бе загубена. Очите й бяха живо небесносиньо, ясни като ден, изпълнени с хумор и интелигентност. Всички негови сродници имаха сините очи на Шербрукови и гъстите светли коси, въпреки че косата на Синджън беше още по-светла и сякаш пълна със слънчева светлина. Всички с изключение на него.
Дъглас беше предизвикателството. Очите му според неговата стара бавачка отпреди много години бяха тъмни като грях, о, и той приличаше на див келт, целият смугъл и черен, черната му коса го правеше да прилича на самия дявол.
Когато беше много малък, той дочуваше баща си да обвинява майка му, че му е сложила рога, защото синът им не приличал на нито един Шербрук, нито на портретите, нито от записките на рода. Дъглас си спомняше, че майка му се извиняваше разточително за това, което тя приемаше като нейна грешка във възпроизводството на този невъзможен Шербрукски наследник. Райдър обичаше да казва на Дъглас, че именно този негов не-Шербруксов вид караше всеки да му се подчинява на момента, защото изглеждаше строг и смразяващ.
Докато Дъглас гледаше сестра си, изражението му се смекчи. И тя като него носеше панталони от еленова кожа, свободна бяла риза и светлокафява кожена жилетка. Той знаеше, че майка им би започнала да вие на умряло, ако можеше да види малката си дъщеря пременена по този начин. Разбира се, майка им винаги викаше за нещо.
— Какво учеше?
— Не е важно. Ти отново се тревожиш, нали?
— Някой трябва да го прави, след като правителството ни не изглежда загрижено за нашата защита. Наполеон разполага с най-добре обучените и опитни войници в цяла Европа и те са способни да ни пометат.
— Вярно ли, че Фокс ще се върне и ще разгроми Адингтън?
— Чувам, че е болен, а и времето още не е достатъчно узряло за него да прогони Адингтън. Подвеждат го, а той е толкова либерален, колкото и Адингтън, но поне е водач, не е някой, който се колебае. Предполагам, че знаеш колкото мене за положението.
Беше свикнал много добре с преждевременното развитие на сестра си, не ставаше въпрос в другия смисъл, а като ерудиция, интерес към теми и предмети, който би трябвало да се намират на разстояние от години извън нея, неща, които щяха да причинят появата на празна усмивка като доказателство за пълно отсъствие на интерес у много дами и джентълмени, Освен това по всичко личеше, че тя го разбира по-добре от братята му, от майка му или от останалите многобройни роднини Шербрук. Той я обичаше много.
— Не, грешиш — каза му тя. — Сигурно си видял много, когато беше в Лондон миналата седмица, и си говорил с всичките тези мъже. Още не си ми казал какви са последните настроения във военното министерство. Още нещо, Дъглас, ти въоръжи всички мъже от нашите ферми и някои от селата също. Ти непрекъснато ги обучаваш. — Изведнъж тя се разсмя като малко момиче, каквото всъщност беше. — Беше толкова смешно да наблюдавам господни Далтън, който си въобразяваше, че сразява жабарите с чворестата си тояга!